Читать «Северна светлина» онлайн

Арчибалд Кронин

Северна светлина

Част първа

I

Тази мъглива февруарска вечер часът минаваше осем по часовника на черквата Св. Марк. Хенри Пейдж, както обикновено, каза лека нощ на помощник главния си редактор Мейтланд и напусна редакцията на „Северна светлина“. Уводната статия за понеделник го бе задържала по-дълго от други пъти — въпреки двадесетгодишния си опит, той не излагаше мислите си особено леко, а и това необичайно обаждане на Вернон Сомървил по телефона го бе забавило и разсеяло.

Жена му беше взела колата и той възнамеряваше да се прибере пеша — напоследък д-р Бард настойчиво му препоръчваше да се движи повече — но сега, поради напредналото време, реши да вземе трамвая.

Тъй като беше събота вечер, нямаше много хора по Житния пазар — старата търговска част на Хедълстън, лабиринт от тесни криволичещи улички и пасажи, които излизаха на Виктория скуеър. Там редакцията и печатницата на Пейдж заемаха част от редица стари сгради, чиито произход от осемнадесетия век личеше по дебелия слой отколешен дим и влага. Затихналият стар квартал, чиито каменни улички бяха толкова заглъхнали, че далеч зад него се чуваше ехото на стъпките му, в този час се стори на Хенри повече от всякога здравото сърце на това кралско нортъмбрианско градче, където от пет поколения насам бе живял и работил неговият род. Инстинктивно той пое дълбоко от влажния и възлют въздух.

Той мина през двора на църковното настоятелство и излезе на главната улица. На спирката нямаше опашка, трамваят за Уътън беше полупразен и все пак, когато Хенри по стар навик преброи пътниците, които бяха разтворили „Северна светлина“, оказа се, че са четирима. Занаятчия на около шестдесет години, със сандъче инструменти до крака, вдигнал вестника към слабата електрическа крушка в ъгъла, четеше днешната му уводна статия през очила с металически рамки и помръдваше устни при всяка прочетена дума. Той сигурно бе пропуснал футболния мач, за да поработи до късно, и Хенри си помисли: старите, че пак старите. Макар и да не си правеше никакви илюзии за своя стил — синът му Дейвид беше склонен да се присмива на неговите „мъдрости“ — той изпитваше ободряваща топлота при мисълта, че понякога успява да се доближи до обикновените хора на този град и да им влияе, а към тях той изпитваше чувство на загриженост и отговорност.

Той слезе на Хенли Драйв. Вилите по този път, построени с червен бигор от Елдонските кариери, не се отличаваха с кой знае какво, като изключим общите им полудървени фронтони. Входът, обаче, на неговата къща беше обезобразен от два силно извити чугунени фенера, върху които личеше в релеф и позлата градският герб на Хедълстън — три сребърни чукчета върху небесносин щит. Пейдж беше човек, който не обичаше да парадира; но тъй като два пъти е бивал кмет на града, той се бе почувствал задължен да се съобрази с обичая и да приеме тези внушителни спомени от годините на неговата служба.

Градината, в която с особена радост прекарваше повечето от свободното си време като чоплеше тук-там, показваше вече насърчителни признаци на запролетяване. Той се изкачи бавно по стълбите пред входната врата и бръкна в джоба си за секретния ключ. Във вестибюла, като окачи палтото си, той се ослуша за момент и се успокои, като не долови никакъв шум от гости. Влезе в трапезарията, където мястото му на масата бе оставено готово за вечеря и като опипа с крак по килима, натисна звънеца. Тутакси една висока кокалеста жена с изпито лице и червени напукани ръце, облечена строго в черно, донесе нарязано овнешко месо, картофи, зеле и като застана права, наклони глава малко встрани, повдигайки леко крайчеца на устата си и с недомлъвка, отличителна черта през двадесетгодишната й служба, каза: