Читать «Северна светлина» онлайн - страница 49

Колко различна, си мислеше той, беше тази висока, спокойна млада жена и колко невъзмутима, а същевременно надарена с такава чувствителност, седнала там, приковала в огъня изпълнен с тревога поглед, спокойно отпуснала ръце. Тя щедро предлагаше сърдечност, сякаш молеше да й отвърнат със същото. В радушното й спокойствие се долавяше отзивчивост и разбирателство. Под гнета на борбата за съществувание, напоследък у Хенри се бе породило почти болезненото желание да бъде разбран. Той схващаше, че това бе мекушавост, слабост в характера му, но не можеше да го потисне — това бе копнеж за нежност, която да даде и да получи. Точно това равновесие на чувствата можеше да се намери у Кора, нещо толкова рядко и ценно, нещо, което му бе липсвало толкова много.

Най-после Пейдж реши, че трябва да си върви. Без да проговори, тя го придружи до колата. Под студеното тъмносиньо небе, по което блестяха звезди, огромни вълни връхлитаха с грохот на брега. Те послушаха как вълните прииждат и се разбиват о брега и след това бавно се прибират при шумола на едрия морски пясък. Лунната светлина придаваше синкав оттенък на Елдонските възвишения. Дъхът й едва се забелязваше, гърдите й се повдигаха и спадаха. Внезапно тя промълви:

— Наистина ли трябва да вървите?

— Става късно — каза той.

— Не е толкова късно… Ще бъда много тъжна, когато си отидете.

Сякаш някакво внезапно вълнение я бе обзело изведнъж. Тя трепна. Ръката й, която още държеше неговата, беше мека и хладна.

— Какво ти е? — попита я Хенри. — Пръстите ти са като лед.

Тя се задави в загадъчен смях.

— Знак за топло сърце, казват хората. Каква нощ! Грехота е да се прибере човек. Не бихме ли могли да се поразходим малко по брега?

— Но, мила, ние вече се разходихме.

— Да… но, толкова е хубаво и светло. — Гласът й потрепваше. — Там, към края има малка колибка… с мрежи в нея. Ще ви заведа. Няма никой нататък… съвсем е сухо… бихме могли да седнем и да гледаме вълните.