Читать «Северна светлина» онлайн - страница 43

— Чакайте, чакайте, Хенри. Вие прекалено строго го съдите. Искам само да ви кажа с кого имате работа. Миналата година с жената видяхме в Кан океанската яхта на Сомървил, казвам ви, грандиозна работа. — Гласът му слезе един регистър по-ниско и взе назидателен тон: — Като приятел и съсед, не бих искал да видя да си окачите сам въжето на врата. Защо не се откажете, докато е още време? Бъдете благоразумен. Отървете се, докато можете. Стига да желаете, ще се заинтересувам и ще кажа две думи, за да получите още цената, която искате.

Хенри видя, че той откровено иска да му помогне и е убеден в правотата на това, което казва. Но сега вече никаква логика не можеше да го помръдне. Той вече бе преминал този етап.

— Не! Моето решение е окончателно.

Уелсби взе отново пурата си и като заглаждаше с показалеца един отлепил се влажен тютюнев лист, не пропускаше да поглежда от време на време към Хенри, сякаш ревизираше мнението си за него и явно се мъчеше да го види в нова, по-благоприятна светлина, ако можеше да се съди по изражението на лицето му. Означаваше ли това, че той щеше да се смекчи? Тревогата, всички тия съмнения, неизвестност и унижения, които Хенри бе преживял в последно време, не само се изостриха, а изведнъж избуяха до такава степен, че никаква дума не можеше да се отрони от устата му. Той чакаше, едва дишаше.

Най-после Уелсби заговори.

— Винаги съм ви смятал за умен човек, Хенри, макар и, моля да ме извините, за малко наивен. Сега вече мисля, че сте съвършено неблагоразумен, но затова пък щастието ви закриля. И между нас казано, уверявам ви, аз се възхищавам от вас.

— Но тогава наредете да получа заема. Двадесет хиляди лири. От началото на идущия месец.

— Не, не! Не мога да обещая. Ще поговоря с Холден и останалите. Ще ви съобщим.

— Кога?

— По-късно… по-късно.

Уелсби стана от стола си, махна неопределено с ръка, сякаш решението му да отпрати Хенри не беше окончателно. Фабрикантът на обувки наистина бе обсъдил и собственото си положение в случая. От известно време насам той живееше със самочувствието, че е станал вече твърде голяма риба за плитките води на Хедълстън и естествено се стараеше да излезе в открито море, или по-точно казано, да се кандидатира за Парламента и да стане известен на нацията като сър Арчибалд Уелсби, член на Парламента. Решил да участва в следващите избори, той много добре разбираше нуждата от поддръжка на местния вестник. Но щеше ли този вестник да бъде „Северна светлина“ или „Кроникъл“? Почти сигурно, последният. Тогава защо да оставяме чувствата да се намесват? При такива обстоятелства един заем би бил нещо неразумно.

Макар тези разсъждения да бяха дълбоко спотаени, все пак нещичко от тях се появи по лицето на Уелсби и надеждата, която бе облъхнала Хенри, изгасна изведнъж. В очите на Уелсби той видя отказ, впечатление, което се потвърди от изключителната сърдечност, с която последният го потупа по рамото, стисна го за лакътя, запита с приятелски интерес за Алис, и най-после му показа вратата.