Читать «Северна светлина» онлайн - страница 41

— Всичко това ми е напълно ясно — каза Хенри. — Затова и дойдох да уредим един заем.

— Срещу какво?

— Как, естествено срещу „Северна светлина“… сгради, машини, името на фирмата.

Холден взе една линийка от абаносово дърво, която беше върху бележника му и като се загледа в нея с привиден интерес, започна да я върти между пръстите си. Настъпи продължително мълчание и тогава, без да поглежда към Хенри, каза:

— Съжалявам, мистър Пейдж. Повече от всичко бих искал да ви помогна. Но това именно не може.

Това беше удар за Хенри. Никога нито за момент той не бе допускал мисълта за отказ.

— Но защо? — едва ли не несвързано възкликна той. — Вие ме познавате… „Светлина“… насреща е нашето име… притежаваме активи. От толкова години поддържаме сметка при вас.

— Зная, зная… трудно е да ви се откаже. Но днес паричният пазар е крайно затегнат. Ние се впуснахме в безразборно финансиране и сега банките са фактически в невъзможност да кредитират. Правителството не иска да отпущаме заеми.

— Но в случая се касае за местен, почти личен въпрос — възрази Хенри. — Нека поне го обсъдим.

— Ще бъде безполезно. — Той погледна Хенри, сякаш се извиняваше. — Не съм упълномощен да задължавам банката. Ще трябва да се отнесете към моите шефове. — Той се спря и отново погледна линийката. — Защо не минете при председателя на управителния съвет?

— Уелсби?

— Да. Вие го познавате добре. Той сигурно е във фабриката сега. Да му позвъня ли, че ще отидете?

Хенри мълчеше. Той имаше тягостното чувство, че Холден иска да се освободи от него по възможно най-деликатния начин. Бавно се надигна, мислейки си: Уелсби… може би последният човек, пред когото той би желал да изложи затрудненията си. Но друг изход нямаше — той се нуждаеше от заем и трябваше да го получи.

— Добре — каза той. — Моля, телефонирайте му.

Двадесет минути по-късно той пристигна в канторите на Уелсби във високото административно здание, което бяха издигнали напоследък върху пустото място непосредствено до фабриката. Този парцел, известен от дълги години в Хедълстън като Ливадите, бе закупен от фабриканта за обувки в резултат на твърде хитра спекулация и няколко пъти бе увеличил първоначалната си стойност, благодарение на едно улично отклонение от Виктория скуеър.

Когато Хенри влезе, Уелсби стоеше с пура в ръка до големия прозорец с дебело стъкло, от който се виждаше цялата Виктория стрийт, усмихваше се и покашляше.

— Елате насам, Пейдж, и погледнете това.

Навън, като спираше движението, около площада бавно обикаляше дълга колона жени, които тикаха малки и големи детски колички и всякакъв друг вид превозно средство, годно да побере дете, а начело на процесията се движеше кола с високоговорители, които проглушаваха площада. Колата носеше един голям плакат:

ГОЛЯМ ПАРАД НА ДЕТСКИ КОЛИЧКИ

КОНКУРС ЗА НАЙ-ХУБАВОТО БЕБЕ

ДНЕС

В ОБЩИНСКИЯ ДОМ

ЧЕТЕТЕ „ДЕЙЛИ КРОНИКЪЛ“

— Не е лошо, а? — Уелсби потупа Хенри по гърба. Той беше с голф и чорапи на червени и жълти карета, от които още повече изпъкваха огромните му прасци. Изглеждаше по-червендалест, по-нисък и по-плешив, а също и много по-жизнерадостен от когато и да било, изгарящ в онова самодоволство, което създаденото в сделки благосъстояние придава на преуспелите бизнесмени. — Как ви се струва това?