Читать «Северна светлина» онлайн - страница 38

— Пазя се.

— Как е Дейвид?

— Чудесно! Напълно възстановен.

Бард погледна встрани, като почукваше по паважа с железния връх на чадъра си. Побеляващите му слепоочия, продълговатото му и сериозно лице, нежни ноздри и стиснати устни изразяваха повече от всякога впечатлението, че е човек със спокойна разсъдливост и добре обмислена предпазливост.

— Внимавайте и с него, Хенри. Не забравяйте какво съм ви казвал: винаги има опасност от рецидив.

— Но защо? — попита Пейдж, раздразнен от тази настойчивост. — Той вече прекара кризата.

— Да, но предразположението остава.

— Какво предразположение?

Едуард Бард се поколеба, погледна приятеля си и след това отмести погледа си встрани. Той си спомни мнението, за което бе загатнал веднъж и по повод на което те насмалко не развалиха приятелството си. Сега обаче Хенри нямаше никакво желание да спори по този въпрос. Той каза отсечено:

— Вие сте непоправим черногледец, Ед. Само да видите момчето… той е съвършено здрав.

— Хм… — Бард се спря. — Радвам се, че чувам това.

Те млъкнаха, а след малко си пожелаха „лека нощ“ и тръгнаха — докторът към Виктория стрийт за вечерните си прегледи, а Хенри в обратна посока към Хенли Драйв.

VIII

Тази година лятото беше дъждовно и хладно. И в редакцията, и в къщи животът на Пейдж беше така сив, както и времето. При неговото състояние на преумора и тревоги, поведението на огорчено благоразумие, което Алис сега възприемаше, започна да му дотяга. По природа с детински нрав, тя му се сърдеше задето не успява да се нагажда към нейните желания и най-чистосърдечно вярваше, че е неразбрана и онеправдана жена. Когато към края на месец юни той й каза, че тази година ще му бъде невъзможно да отиде на почивка и й предложи да заминат заедно с Дороти в любимия й Торкей, тя се усмихна укорително и поклати глава.

— Не, драги. Ако не можем да отидем заедно, „както си е редно“, бих предпочела да не отивам изобщо.

Негодуването на Дороти беше още по-явно и тя подскачаше покрай Хенри по стълбите, като измърморваше по нещо. Той нямаше никакви желания да се отдава на семейни чувства, но все пак чувстваше остро липсата на сърдечна близост и подкрепа. А с течение на времето, когато познатите му в града го срещаха, почнаха да се стесняват; в действителност ли беше така или само му се струваше?

През първата седмица на месец август една среща с преподобния Джилмор по Виктория стрийт донесе отговора на този въпрос. Настоятелят твърде късно забеляза Хенри, за да го избегне и изненадан, когато явно се готвеше да прекоси улицата, се опита да заглади смущението си с изблик на сърдечност.

— О, Хенри, приятелю мой, как сте?

От известно време Пейдж бе обмислял постъпката на Джилмор да подкрепи кандидатурата на Смит в Клуба и сега той реши да се обясни с него.

— Преживявам тежки времена — каза той направо. — Толкова тежки, че бих бил щастлив, ако имах вашата морална подкрепа.

— Но как? — попита предпазливо Джилмор, като изтърсваше дъждовните капки от чадъра си.