Читать «Северна светлина» онлайн - страница 36

— Как да им се надсмеем — разгневи се Пул, — щом ще трябва да се държим сякаш не съществуват? Само като си помисля, че докато аз се пържех в Северна Африка, този тип си живееше преспокойно в Ню Йорк и уж работел за информационната служба, идва ми да му избия зъбите.

— Слушайте, слушайте! — усмихна се Мейтланд. — Някой да поддържа това предложение?

— Аз, не! — каза кисело Балмър. — Ако те са достатъчно хитри да измислят такива неща, ние би трябвало да помислим за нещо по-хубаво. Насилието тук не прави пари.

Хенри видя, че трябва да сложи край на спора, преди да са се скарали.

— Естествено е да поиска човек да им отвърне на удара — каза той — и аз никак не се съмнявам, че тези нападки срещу нас ще ни вредят известно време. Но аз съм уверен, че линията на въздържане накрая ще докаже своите предимства. Градът ще ни уважава за това. И единственото, което ще ни даде сили да преодолеем всички тези насмешки и евтини подигравки, цялата кал, която са способни да хвърлят върху нас, това е уважението на обикновените хора.

— Обикновените хора! — избухна в смях Пул и отметна глава назад.

— Не ги отписвайте — каза спокойно Мейтланд. — Уверен съм, че те ще ни подкрепят в най-трудния час. И аз съм съгласен с Хенри, че ние всички трябва с все сила да се отдадем на вестника и да изчакаме събитията.

— Дано сте прав — каза Пул. — Но ако продължаваме да губим тираж, някой ден може да видим, че сме чакали твърде дълго.

Настъпи тягостно мълчание; след това, без повече разисквания, всеки се зае с работата си.

През целия ден обаче Хенри не можа да се примири с мисълта, че не само се бяха подиграли с него, но го бяха направили и за смях на всички, които го познаваха. Ето защо, когато напусна редакцията в шест часа, той се отби за малко в Клуба на северните графства. Напоследък гледаше да отбягва всякакъв излишен допир със своите познати. Противно му беше да говори за неприятностите си, а и не търсеше нито окуражаване, нито съчувствие — но сега, в интерес на вестника, той сметна за необходимо да демонстрира публично отношение на безразличие към неотдавнашната случка.

Клубът на северните графства, известен в Хедълстън само под името Клубът, беше старо и почтено заведение със слаб либерален оттенък, общопризнато място, където се срещаха първите граждани на малкия град. Построен от сив дялан камък, с плосък покрив, централният портал от две масивни кариатиди, Клубът приличаше отвън на мавзолей; и наистина, когато през време на войната Хенри служеше там в противовъздушната отбрана, той често се бе питал при свистенето на бомбите, дали в края на краищата това здание нямаше да оправдае външния си вид.

Вътре обаче беше светло, уютно и във въздуха се носеше ободряващ аромат на първокачествен тютюн. Хенри кимна на портиера Дънкън, по навик се спря на таблото за обяви и там, измежду многото забодени известия, погледът му съвсем неочаквано бе привлечен и задържан от името Харолд Смит. Да, това беше директорът на „Кроникъл“, предложен за член от Херберт Рикби и препоръчан не от друг, а от настоятеля на църквата Св. Марк. За миг Хенри остана като прикован, напълно замаян. Това, че Смит бе успял да си осигури толкова скоро достъпа в Клуба, благодарение на двама от ръководните му членове, беше още един, и то непредвиден удар. Но той събра сили, и като реши да не коментира случая, се отправи към салона. Когато влезе, имаше само няколко членове, но все пак той почувства, че появяването му бе предизвикало слабо смущение. Между помпейските колони от изкуствен мрамор, които подкрепяха орнаментирания викториански потон, той забеляза сър Арчибалд Уелсби и д-р Бард, застанали прави до камината. Хенри се отправи към тях.