Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 4

Марко Ганчев

И ако беше само това, едва ли торбата с лъжите би имала толкова публика по панаирите. Красивите животинчета умееха още да правят хиляди интересни и приятни за окото и слуха неща.

Докато една лъжа се катереше грациозно по раменете и се извиваше около врата на лъжеукротителя, друга подаваше глава от торбата и започваше да пее по желание на публиката. Сегашните радиоконцерти по желание са нищо в сравнение с тоя номер. Защото трябва да пратиш писмо до радиото, па да чакаш сума време. А тука всичко ставаше на място и веднага. При това и заплащането бе доста по-ниско.

Трета лъжа раздаваше пликчета с късметчета и хората се радваха, като прочитаха, че ги чака щастливо бъдеще.

Четвърта лъжа имаше способността да говори с човешки глас. Наистина еднообразно и малко папагалски, но на жените не им се втръсваше да слушат, че са красиви, както и на мъжете — че са умни.

Всички се забавляваха добре и даваха вид, че не го вземат на сериозно. В края на краищата това беше един панаир.

Премятаха се неуморно лъжите, кълчеха се, говореха, пееха, смееха се, плачеха и какво ли не правеха до премаляване. Но не премаляваха. Когато всичко станеше прекалено, лъжеукротителят им свирваше с уста и им кресваше:

— Торбаланци! Ха в торбата!

И те тутакси се шмугнаха обратно в торбата. Човекът я завързваше здраво с едно конопено въженце и сядаше да си почине. Представлението свършваше. Тая публика се разотиваше и трябваше да се насъбере нова, за да й бъдат интересни номерата на лъжите.

Понякога се случваше някое животно в суматохата да ухапе някого от зрителите. Това бяха много неприятни мигове за нашия звероукротител. Защото властите можеха да му отнемат разрешителното да разнася и показва лъжи по панаирите. Отровата не беше смъртоносна, но заболяването протичаше крайно неприятно. В продължение на двайсет и един дни ухапаният правеше това, което правеше животното по панаирите. Затова лъжеукротителят внимаваше много, пък и хората се пазеха и, както казахме, случаите на ухапване от лъжи бяха съвсем редки.

Докато един ден настъпи голямата катастрофа. Беше топъл пролетен ден. Лъжеукротителят с торбата с лъжите на рамо крачеше по козята пътека от Габрово нагоре към Трявна. Когато пътеката кривеше между сенчести габъри, все пак се вървеше по-леко. Но по откритите урви, напечени от слънцето, човекът се задъхваше и току сваляше калпак да избърше потно чело. Лъжите в торбата също писукаха, че им е много горещо, и човекът разбираше, че не лъжеха. Мислеше, че ще може да изкачи превала на „Сечен камък“, преди да настъпи големият пек, но се излъга.

— Е, нищо — рече си гласно човекът, та да успокои и животинчетата в торбата. — Ще си починем ей на тая поляна, пък за панаира в Трявна все ще стигнем надвечер.

Легна лъжеукротителят под сянката, подложи калпака под главата си и въздъхна доволен. Хубава и тиха бе полянката. Нямаше жива душа наоколо. Можеше приятно да си подремне на далеч от панаирните дандании. И заспа.

Не можа да го събуди и тропотът на едно заблудено въглищарско магаре, което слизаше надолу по пътеката. То нямаше намерение да се отбива на тая полянка, защото там нямаше никакви бодили. Но торбата събуди любопитството му. Сигурно е пълна с хляб, а може и някоя краставица да се намери вътре. Беше прежадняло магарето от слънчевия пек и топур-топур изпръхтя над отвора на торбата. Лъжите вътре стихнаха смутени.