Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн

Как пропадна едно велико изобретение

Имало едно време един татко. Тоя татко имал едно момче. Дотук добре. Лошото е, че тоя татко много обичал да поучава своето момче. И нещо още по-лошо — да му дава за пример себе си: че той на времето бил много добро момче. И как може сега точно неговото момче да не е също така много добро момче.

Щом момчето се върнело поизцапано от игра на топчета или с яке, разпрано от някоя ограда, бащата изваждал албума със снимки от времето, когато той бил момче, и заговорвал:

— Гледай какво чисто и спретнато момче съм бил аз. Вземай пример от татко си, бе момче.

И на снимката наистина се виждало едно чисто и спретнато момче. Сегашното момче поисквало да възрази, че и него го измиват и издокарват, когато е за снимка. Но таткото му казвал остро: като не знае друго, поне да знае да мълчи.

Един ден момчето се завърнало от училище изпоцапано с водни бои почти от главата до петите.

— Последния час имахме рисуване — казало то на татко си.

Разбира се, тия думи били излишни.

— Дай поне да видя дали си нарисувал и нещо друго, освен себе си — избоботил таткото.

Момчето извадило блока си. Подало на баща си рисунката. Доста нескопосно били наплескани няколко слоя боя един върху друг. Трудно можело да се разбере какво е нарисувано, ако отдолу момчето не било написало: „Ваза“.

Момчето знаело много добре сега какво ще последва, както и по-досетливите от вас вече се сещат.

Таткото се поровил малко в стария семеен шкаф и извадил албумчето със своите рисунки от ученическите си години.

— А ето как рисуваше баща ти на времето — тръснал под носа му чистата рисунка на една ваза. — Можех и художник да стана, но предпочетох радиоинженерството.

Момчето знаело, че трябва да замълчи засрамено, но не знаело точно колко време ще трябва да продължи тая сцена. Добре че някой позвънил остро и припряно на вратата и таткото отишъл да отвори. Нахълтал един приятел на таткото, с когото работели заедно в радиозавода.

— Еврика! — викал новодошлият. — Победа!

Момчето се учудило, че тоя път гостът не носи под мишница таблата за игра, а някакъв чудноват апарат, приличен на магнитофон и на мелничка за месо едновременно.

— Готово. Тръгна. Цялата пречка била в един кондензатор…

Отдъхвайки си, гостът се загледал учудено към двете рисунки.

— Я! Ама вие май тъкмо мене сте чакали. Телепатия, а? Къде ви е контактът?

И разположил апарата си на масата.

Скоро момчето разбрало в какво се състои цялата работа. Този приятел на таткото, и той инженер в радиозавода, от дълго време работел над едно изобретение. И най-после успял да го осъществи. Нямал търпение да дочака до сутринта, когато щели да изпробват изобретението в завода, та дотичал да се похвали на своя приятел.

Изобретението било магнитофон за прослушване на картини. Магнитофонът действал на един прост принцип. Учените отдавна били открили, че когато човек рисува, четката едновременно с боите запечатва върху рисунката и звуковете, които се носят наоколо.

Рисува си, да кажем, Микеланджело „Страшният съд“ и си свири с уста. И мелодията остава запечатана под боите. Рисува си Ван Гог слънчогледите, а хазяйката му се кара, че не си е платил наема. Толкова интересни неща ще се научат за миналите епохи!