Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 2

И ето че епохалното изобретение за разчитането на тия звукове било готово и включено в контакта.

— Картината се пъха тука — обяснявал изобретателят, слагайки рисунката на момчето в отвора, който приличал на фуния от мелничка за месо.

Светнали зелени индикатори, чуло се жужене и пращене. Изобретателят завъртял копчетата за настройване и тримата изслушали записа на всичко, което станало в часа по рисуване, докато момчето нанасяло боите върху листа. Разбира се, записът не бил пълен, защото както вече бе казано, момчето наплескало и много боя върху дрехите си, а магнитофонът не бил пригоден да прослушва и облекло. Но и откъслеците, които се чули, били достатъчни, за да продължи бащата да има лошо мнение за своето момче.

— Теодоре, след часовете отиваме ли при кучетата? — ясно прозвучал шепотът на момчето.

— Там сме — отвърнал Теодор. — Само че преди това ще те бия на топчета.

— Ще ме биеш друг път — озъбило му се момчето. — Никой още не ме е бил на топчета.

— Никой ли? Ами баща ти? — ехидно запитал Теодор.

— Той не ме бие на топчета, а за топчета. Задето се връщам с изкаляни колене.

Изведнъж шепотът на момчето се сменил от силен мъжки глас:

— Дай поне да видя дали си нарисувал и нещо друго, освен себе си?

Това бил гласът на таткото, който също се бил запечатал върху рисунката на момчето, понеже боите още не били изсъхнали, когато то си дошло в къщи преди малко и баща му се скарал.

Изобретателят извадил от магнитофона със сияещо лице рисунката на момчето, изключил апарата, за да не се прегрява, и запитал:

— Е, какво? Работи, а?

Таткото и момчето не отговорили нищо, но в очите им отговорът се четял ясно:

— Докъде стигна техниката, брей!

Изобретателят, естествено, бил много възбуден и нетърпелив, та не оставил апарата си дълго да почива.

— Хайде пак — рекъл той и го включил отново. А във фунията пъхнал рисунката на таткото от времето, когато той бил момче.

Дълго време се чувал само шум, подобен на детско подсмърчане.

— Край. Повреди ти се апаратът — казал таткото.

— Не се е повредил. Това си е детско подсмърчане — отговорил спокойно изобретателят.

И наистина това било подсмърчането на таткото от времето, когато той бил момче.

— Още ли все тая ваза цапотиш? — проечал силен мъжки глас. Говорел таткото на своето момче. Тоест, дядото на сегашното момче.

Тогавашното момче и сегашен татко продължило да подсмърча от апарата и се заоправдавало през плач:

— Ами… ъ-ъ-ъ… учителката каза пак да я прерисувам… За пети път. Недей ми пречи, че ако пак оплескам листа, ще трябва и шести път… — И седми ще ти е малко. Какви мърльовци сте бе! Ние едно време, ехе-е-е! Ама пръчката играеше тогава, пръчката!

От магнитофона се чуло потракване на някакъв предмет, но не могло да се разбере какъв точно, понеже апаратът все още бил несъвършен.

— Ами за кучетата какво ще ми кажеш? Пак сте ги замеряли с камъни. Хората нали ми казаха.