Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 6

— Слушай — обърна се вторият великан към първия, — а от какво смяташ, че ще можем да си избием масло за нашия сандвич?

— От морето, от какво — каза първият великан, който се смяташе за по-умен. — Само че бухалка откъде да вземем?

Вторият великан раздуха облаците още по-силно, за да може да се огледа наоколо. Облаците с гръм и трясък се понесоха надолу към селата и градовете.

— Ами струва ми се, че Стара планина ще стане за бухалка — каза вторият великан.

— Прав си. Има подходяща форма за тая работа. Дръж да я извадим.

— Аз ще я подлостя с едната си ръка при връх Ком. Ти повдигай при прохода Троян — Кърнаре.

— Мисля първо да я разклатя при нос Емине.

— А бе ние да я изтръгнем веднъж из корен при Юмрукчал, тя при нос Емине сама ще се извади като ряпа.

— Ей руп, ей руп — завикаха великаните.

Планината взе да се изтръгва с пукане и пращене. Някои кремъчни скали се удариха една о друга, при което блеснаха страхотни светкавици. Ние с Панчо по това време бяхме на почивка във Варна. Чак там се святкаше и гърмеше, а представям си какво е било в селищата, които са по-близо до балкана.

Изтръгнаха двамата великани Стара планина и я метнаха на раменете си. Рамото на първия великан я подпираше под връх Ком, а рамото на втория — под нос Емине. Тръгнаха към морето.

Уплашени диви животни продължаваха да скачат от планината и да бягат, накъдето им видят очите. Глигани, мечки, вълци — работа за ловците колкото щеш. Само че и те се бяха сврели в миша дупка, уплашени от великанската шетня.

Междувременно двамата великани бяха стигнали брега на морето.

— Да почваме — каза първият.

— Добре. Карай до среднощ ти, а после аз — каза вторият.

Развъртя се първият великан с планината в ръце и — бух!

Пръски от морските вълни достигнаха чак до прозорците на нашата почивна станция. Панчо, който се бе уплашил още от пукотевицата и от светкавиците при изтръгването на планината, се вкопчи още по-здраво в мене.

Не се бой, Панчо успокоявах го аз. Великаните ще побъхтят малко водата и ще си отидат.

— Бух, бух, бух — нанесе няколко последователни удара първият великан. Чуха се писъци на уплашени птици. Сигурно падаха гнезда от планината, която се въртеше в ръчищата на великана и не преставаше да удря морето: бух, бух, бух, цялата станция се обливаше с вода. Светкавиците не можаха да ни помогнат да различим къде е морето, къде е небето, къде е сушата. Поройният дъжд и разбитите вълни така бяха се слели, че се чувствахме на дъното на бездната.

— Панчо, когато утре грейне слънцето, нашата почивна станция ще изплува над морето като пакетче масло и великаните ще я налапат — рекох аз да се пошегувам, за да ободря момчето. Оказа се обаче, че Панчо не е годен да възприема шеги в мигове, когато го избива на плач.

Към полунощ бухането стана малко по-спокойно.

— Отминава, Панчо — рекох аз зарадван.

— Ами! Уморил се е първият великан — каза Панчо. — А нали в полунощ ще го смени вторият.

Така и стана. Бурята не само че не намаля, но се и усили. Но Панчо бе вече много уморен и заспа. Кой знае какви великани виждаше в сънищата си.