Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 3

— Не съм аз. Той Иван Бъкела започна…

— И ново лимонадено шише гледам си счупил. Отде излезе тая мода да играете на стъклени топчета. Ами в гората шикалки колкото щеш, иди си събери. А вие изпотрошихте всички лимонадени шишета на бакалницата…

Тук таткото измъкнал кабела от контакта и апаратът млъкнал.

Момчето напразно искало таткото да му обясни каква връзка има между стъклените топчета и лимонадените шишета. Бащата мълчал и обмислял нещо.

— Слушай — обърнал се най-после таткото към своя колега. — Произведението наистина е велико. Я дай да погледна нещо в схемата.

Изобретателят, мислейки, че таткото на момчето иска чертежа, за да се възхити от него, му го подал.

Таткото тутакси го накъсал на ситни парчета и въздъхнал облекчено. Чертежът вече не можел да се възстанови по никой начин. Колкото за самия апарат, работата била лесна, тъй като прозорецът бил отворен, а ние в началото забравихме да кажем, че таткото и момчето живеели на осмия етаж. За щастие по това време под прозорците им не минал никой…

За голямо учудване на момчето изобретателят не се разсърдил. Защото и той бил татко на едно такова момче. И също давал за пример на своето момче себе си от времето, когато той бил момче.

Така пропаднало едно велико изобретение. Но науката върви напред и може би скоро пак ще го изнамери.

А ти, когато рисуваш с водни или темперни бои, не забравяй, че под четката ти се запечатват не само цветовете, но и звуковете на твоето време. Така че внимавай в картинката…

Торба лъжи

Имаше едно време един човек, който си изкарваше хляба от лъжи. Но той не беше лъжец. Тогава изобщо нямаше лъжци. Човек много рядко можеше да срещне лъжа.

Лъжите бяха едни късокраки животинчета с дълги опашки. Нещо средно между котка и гущер, обаче много красиво. На човек тутакси му се приискваше да го погали.

Та нашият човек, който си изкарваше хляба от лъжите, ги разнасяше с една торба по панаири и сборове да ги гледа народът.

— Насам, народе, насам, насам! — провикваше се той сред тълпата, размахвайки над главата си една овчарска хлопка. — Тук ще видите най-рядкото животно на света. Два метра от главата до опашката и пет метра от опашката до главата!

Деца и възрастни тутакси зарязваха люлките и въртележките, стаите с вълшебни огледала, влаковете на ужасите, фургоните с африкански животни.

— Дошла е торбата с лъжите. Тичайте да видим лъжите! — подвикваха си хората един през друг и всеки бързаше да изпревари съседа си, за да бъде по-близо до голямото събитие на панаира.

Нашият лъжеукротител изваждаше по някоя лъжа от торбата и я пускаше да се катери по раменете и по врата му. Хората се любуваха на красивото животно и като хипнотизирани протягаха ръце да го погалят.

— Не забравяйте за отровата — предупреждаваше тъкмо навреме лъжеукротителят и те се отдръпваха уплашено.

Точно в това се криеше коварната опасност от тия животни. Те бяха отровни като змиите. Но докато змията събуждаше отвращение и човек сам бягаше от нея, тия, както вече казахме, извикваха желание да ги погалиш.