Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 99
Хана Тъниклиф
— Аз съм канадец — уведомява ме той.
— Запознах се с едни новозеландци — отвръщам за своя огромна изненада. Нямах намерение да казвам и дума.
Големия Джон ми се усмихва. Виж ти!
— Годеникът ми не искаше да пътуваме. Пестяхме за къща. Първо за сватба, след това за къща. Поне така бяхме решили.
Свеждам бързо поглед над кафето и проследявам ръбчето на чашата с пръст. Топлината парва бузите ми. Повече не мога да бъда изрезка.
— Аз съм италианка. Италиано-американка — мърморя. — Веднъж ми казаха, че ако прокопая тунел от Италия през центъра на Земята, ще изляза в Нова Зеландия.
Големия Джон престава да дъвче. Преглъща.
— Така ли е наистина?
— Не. Оказа се, че не е така.
Той се смее. Махнал е фолиото на сандвича и последните капки сос падат в него. Той притиска пръст към една от локвичките, след това го облизва.
— Понякога хората ръсят големи простотии.
Кимам.
— Колко време ще отсъстваш? — пита той, преди да натъпче остатъка от бургера в голямата си уста. Той потъва между бузите му. По лицето му няма нито трошица, нито капка сос. Започва да чисти ръцете си внимателно, пръст след пръст.
— Моля? — питам аз.
Големия Джон преглъща. Тишината продължава по-дълго, отколкото трябва. Аз чакам.
— Докато се върнеш към нормалния си живот.
— А, аз… — Първата ми мисъл е, че пита за бунгалото, където Даниъл и Бела са си устроили ваканция, където ме чака мръсно пране и боклуци за почистване. Там трябва да мисля за храна. Там ме чака Хюя, за да претърсваме гората. Там е Мериъм. Там е и Джак.
— Не че си вра носа — извинява се тихо той. Усмихва се и става.
— Няма нищо. — Така и не мога да му отговоря.
След като изсипва три пакетчета захар в кафето си, Големия Джон притиска капаче и взема чашката. Докосва периферията на шапката си като джентълмен от едно време. Не че шапката му е като на джентълмен — тя е розова, навремето може и да е била доматеночервена, а платът е износен, най-отгоре разръфан.
— Оставям те да си допиеш кафето на спокойствие. — След това обръща глава на другата страна. — Чао, Брус.
— Чао, Големи Джон.
И на мен ми се иска да кажа „Чао, Големи Джон“, но всъщност аз не познавам човека. Вместо това кимам за довиждане.
— Да си починеш, госпожице.
— Благодаря.
Свеждам очи над кафето си отново, докато Големия Джон излиза и звънчето дрънва отново. Порив на вятъра връхлита вътре с аромат на дървесина. След това изчезва заедно с Големия Джон.
Ставам и оставям пълната чаша, след това се насочвам към колата си.
Следват три дни на спокойствие.
Гората се буди малко по-рано всеки ден. Слънцето протяга тънки пръсти през дърветата; птиците пеят звънко или се провикват, или пък кряскат. Наблюдавам как прахта танцува в ивиците светлина. Разнасят се същите миризми: на кафе, на глинеста почва, на сол по кърпите, на горящо дърво, на маршмелоус започнали да цвърчат и да се карамелизират.
Даниъл и Бела плуват всеки ден, кожата им изсъхва и побелява от солта, и двамата миришат като Алекс след сърф.
