Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 101

— Разбира се, че нямам нищо против. Приятно ми е, че имам компания. А понякога прането е точно това, което ти трябва. — Тя кима към дървената рамка. — Напомня ми за изпрани пелени.

Мръщя се.

— Имаш ли деца?

Тя се усмихва и клати глава.

— Живеех в кибуц. Беше част от работата ми. Стотици платнени пелени, ден след ден, простор след простор. Също като флагчета за парти. Първоначално ненавиждах тази работа. Струваше ми се толкова скучна. Май съм си представяла живота в кибуц по различен начин.

— Кибуц… в Израел ли? — питам.

Тя кима.

Представям си Мериъм в кибуц, пренасям лицето ѝ върху образите на жени със забрадки в избелели цветове, слънцето е високо и горещо.

— Езра — обяснява Мериъм, без да я питам. — Беше дяволски красив. Прекарах там почти година.

— Май няма да харесвам прането чак толкова, ако е трябвало да се справям със стотици пелени.

Тя свива рамене.

— Няма да повярваш. Накрая ми беше приятно да пера пелените. Можеш да мислиш на спокойствие. Простичка работа. Двамата с Езра не спирахме да се караме. Накрая пелените ми носеха повече удоволствие от него. — Тя хруска шумно препечената филия, след това прихва. — Пелените не ти отговарят.

Поглеждам към прането на рамката. Не само дрехите пера. Бунгалото също е чисто и излъскано. Изметох го, обрах старите сиви паяжини и цялата мръсотия, след това измих подовете на ръка със стар парцал. Дори изтърках прозореца с оцет и вестници, почистих библиотеката, забърсах прашните книги една по една. Дочетох „Швейцарското семейство Робинсън“ и започнах наръчника на Хюя за птиците, прочетох го от кора до кора.

— А пък жените — добавя Мериъм, — в кибуца, те бяха невероятни. — Поръсва меда с пчелен прашец. — Те бяха преживели толкова много, работеха толкова упорито, а бяха невероятно весели. Това ми направи страхотно впечатление. Освен това много си помагаха. Помагаха и на мен. Никога преди не бях изпитвала подобно нещо. — Подава ми прашецът. — Жените невинаги са били толкова внимателни с мен. Нямах сестри.

Кимам, макар да не съм сигурна колко внимателни бяхме двете с Бела една с друга. Не много, по-точно никак. Все още избягвам да говоря с нея, стига да мога, затова тя си бъбри с Даниъл или плува, или отнася постелката си за йога край океана.

— Бела е късметлийка, че има по-голяма сестра — обяснява Мериъм. — И то сестра, която ѝ пере гащите — добавя през смях.

— О! — отвръщам и поглеждам към рамката. — Тези са моите.

Мериъм се усмихва, а аз захапвам препечената филийка.

— Езра почина преди няколко години — подхвърля тя след кратко мълчание. — Каза ми приятел.

— Моите съболезнования.

— Благодаря. Рак, разбира се. Има семейство, деца и съпруга. Струва ми се, че е бил щастлив. — Тя свива рамене. — Въпреки това…

Усещам как езикът ми надебелява. Прочиствам гърло.

— Въпреки това… боли.

— Самата истина. Кънтри песните не лъжат. Наистина боли. И будистите са били прави. Животът е страдание.

— Животът е страдание — повтарям аз. Гласът ми сякаш е изтънял. Поглеждам я и питам: — Винаги ли? — Звуча като дете.