Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 97

— Мислех си за Франция — подхвърлих.

— По принцип ли? — пошегува се той.

— След сватбата.

— Че какво им е на Хавайските острови?

— Нищо. — Много можеше да се каже за полетите и петзвездните курорти на Оаху. Всичко там беше ол инклузив: стая, храна, коктейли край басейна. На снимките се виждаха огромни легла, застлани с колосани бели чаршафи, палмови дървета, наклонили се на плажа. — Просто си мислех…

— Предложението си струва — напомни ми Алекс.

— Знам.

Прииска ми се да кажа, че не бях ходила във Франция. Непрекъснато преглеждах цените на полетите до Париж в агенцията, където работеше Джулия. Мама и татко бяха ходили в Париж навремето, на връщане от Италия, преди тя да роди двете ни с Бела. Мама пазеше на тоалетката си малка статуетка на Айфеловата кула, точно под огледалото, където си оставяше обеците и си оправяше косата. Представях си кафенета, пълни с хора, и кроасани с масло, тишината в Лувъра, сивите покриви и бавните води на Сена. Освен това исках да покажа на Алекс Италия. Може би това бе истината. Италия бе точно до Франция.

— Не ти ли се ходи на Хавай? — попита Алекс.

— Не е това. Просто си мислех, че Франция ще бъде нещо различно.

Той се намръщи.

— Не съм от хората, които си падат по Европа, миличко.

— Но ти никога не си ходил там.

— Именно. Просто не ме… привлича. Всичко, което ти се прииска, го има тук, в Щатите. Големи градове, провинция, пустини, планини, море.

— Да, но… — Той вдигна брадичката ми с пръст и се вгледа в очите ми. — Моето италианче. — Гласът му прозвуча нежно. — Имаш нужда да отидеш, нали?

Сърцето ми запя.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Ще се женим, няма да бъдем оковани. Трябва да отидеш.

Трябва да отидеш.

— Татко ти ще пътува скоро, нали? Или пък някоя от лелите. Кога са се връщали за последен път? Май беше миналата година. Нали миналата година?

Мълчах.

— Франки?

— Преди три години. Ходиха преди три години.

— Ето. Значи скоро предстои.

Кимнах.

Той ме притисна до себе си и ме целуна по косата.

— Едно последно пътуване, преди да си имаме деца. Трябва да отидеш.

— Да — отвърнах нещастно.

Той се пресегна, за да угаси лампата, и се отпусна на възглавницата си.

— Дори нямам представа дали има подходящи места за сърф във Франция — промърмори той объркано.

Когато забелязвам малка спирка за камиони, отбивам и слизам от колата. Наливам гориво и се отправям към сградата. Магазинът мирише на линолеум, прах, бензин и пържена храна. Има микровълнова за хотдог и бургери, поставени в пакети също като подаръци. Продавачът ме поглежда предпазливо. Мляска дъвка.

Соча кафемашината зад него.

— Мляко или захар?

— Чисто.

— Хм — сумти той, когато му подавам монетите от жабката.

Край прозореца има малък плот. Сядам там, а парата от кафето затопля лицето ми. Мирише кошмарно. На изгоряло и кисело. Сиво-кафяви мехурчета се гонят на повърхността.

Продавачът сумти отново и когато се обръщам, виждам, че разлиства клюкарско списание. Забелязвам, че материалът на корицата е посветен на актриса, свалила тлъстинките си. Има още едно заглавие за известна личност, която отслабва за сватбата си, и за друга, която е влязла в рехабилитационен център и не се разделя с черните си очила, прекалено големи за дребното ѝ личице. Продавачът изглежда не забелязва, че съм го зяпнала.