Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 100

Всяка сутрин правя кафе, черно, силно. Даниъл отива с колата си, докъдето трябва, за да изхвърли боклука. Бела рисува всеки следобед в огромен скицник е парче въглен.

Пера в къщата на Мериъм. Тя има пералня, но аз пера на ръка в дълбоката мивка. Приятно ми е, когато потопя ръце в топлата вода, за да бъде всичко чисто след това. Пера чорапите на Даниъл, тениска, която прилича на една от старите на Алекс, бельото на Бела и потниците ѝ. Забелязвам, че сме един размер, но сигурно така е открай време. Пера и всичко, което Мериъм е оставила: дълга, ментовозелена сатенена права рокля; чорапи с ярки петна; избелял мек вълнен шал за глава.

Независимо от времето, независимо дали има нещо за пране или не, аз съм у Мериъм всеки следобед, сякаш зелената къща ме привлича с двора, пълен с пчели, които правят мед. Оказва се, че не съм единствената привлечена от домашния уют. Хюя идва след Джелибийнс, преди Джак да пристигне, за да провери къде се е дянала. Ядем кекс с фурми и пием горещ чай, докато тя разпитва Мериъм как да търси това или онова в гората, а мен за танците и Италия, за любимите ми цветове и ако мога да си избера крила, дали бих предпочела тях или хватателна опашка. Налага се да я попитам каква е тази хватателна опашка. Хюя сочи птиците, които посещават двора на Мериъм заради пролетните съкровища, казва ми имената им, откъде са и колко често се срещат. Тя е истинска подскачаща, миниатюрна енциклопедия за птици. Джак поправя пералнята или сменя крушки, докато си говорим, след това казва на Хюя, че е време да си вървят, а тя се пазари поне четирийсет минути.

Съществува ритъм.

На третата вечер си лягам рано, а Бела и Даниъл остават будни, за да се грижат за огъня. Затварям очи и чувам дрънкане на китара. Музиката кара всичко друго да замлъкне. Струните отекват нежно, нотите се носят красиви, разказват история. За сълзи. За загуба. Също като португалските любовни песни, в които певецът жалее и разбива сърцето ти също като черупка на яйце.

Темпото забързва, китарата говори по-бързо, моли. След това ритъмът става по-бавен, сякаш пада. Една нота. След това още една. Поставя единия крак пред другия. Бавно и постепенно.

Сърцето ми бие под дланта, отпусната на гърдите. Музиката е вътре в мен. Тегли ме да изляза.

След това неочаквано, но обнадеждаващо, свършва.

Бела подсвирква.

— Бис, Даниъл!

Няма повече. Само една красива песен. Сладка, тъжна и твърде къса.

Когато съм в дома на Мериъм, на четвъртия ден, закачвам няколко дрехи на дървената рамка на огромния прозорец на хола. Мериъм маже мед върху хляб с розмарин. Медът е от нейните кошери, хлябът е опекла сама. Ароматът е на бор, сладък, успокоява, също като гората.

Мериъм ми дава знак да седна и ми подава резен хляб, все още топъл.

— Как си? — пита тя.

Облечена е в синя рокля и дълга жилетка, която стига до коленете ѝ. Вълната е в цвят на кестен, дебела, с богати гънки. Едната ѝ обеца е луна, а другата слънце. Напомнят ми на теракотените висулки на външната стена на леля Роза.

— Добре — отвръщам и обирам покапалия в чинията мед с върха на показалеца си. — Нали не възразяваш, че идвам толкова често? Приятно ми е да пера. Не съм и помисляла, че някога ще кажа подобно нещо.