Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 95

Бела кима.

— Да.

Стомахът ме присвива. Не съм минавала по пътеката към океана от деня, в който пристигна Бела. Вдигам плика с мръсните дрехи. Той ми служи за извинение.

— Може би по-късно? — пита Даниъл, но аз не отговарям.

— Ще изхвърлим боклука, след като поплуваме — обещава ми Бела.

— Благодаря.

— Искаш ли да дойда с теб до Мериъм?

— Не, всичко е наред.

Бела тръгва към Даниъл, който разгъва походно легло — личи му колко е старо. Тънките сребърни крачета са белязани от ръжда и той полага огромни усилия, за да събере частите. Бела вдига две тръби и се опитва да ги намести, намръщена решително.

Когато подкарвам, вдигам очи към сцената зад мен; две палатки и едно бунгало са се сгушили заедно. Сякаш мама, татко и две дечица или може би колежани приятели се подготвят за пролетната ваканция. Слънцето ще жарне кожата им, тя ще стане малко по-тъмна, а солта във въздуха ще сплъсти косите им. Ще плуват, ще ловят риба по цял ден и ще си я приготвят за вечеря и ще се питат кой е забравил да донесе грахамови крекери. Трябва само лагерен огън и няколко светулки, а също и смехът, който се носи около тях.

Поглеждам към плика с мръсни дрехи до мен, докато шофирам по пътя, покрай пощенската кутия с цветето от едната страна, след това покрай малката зелена къща на Мериъм. Добре че тя не е в двора. Отново насочвам вниманието си към пътя. Завоят е като черна змия, която навлиза в гората и се отдалечава нанякъде.

Шестнайсета глава

Свалям прозореца и оставям хладния въздух да погали лицето ми. Дърветата профучават покрай мен като размазано зелено петно и неразличими клони. На места изтъняват и нахлува слънчева светлина. Замислям се за семенцата, скрити в почвата, разпукват се и се протягат към светлината.

Не бягам, казвам си аз, не е точно така. Връщам се, за да изпера. Ще се прибера до обяд или може би за вечеря. Просто имам нужда от движение. Да бъда част от нещо, което се движи. Да почувствам как земята се носи под мен. Да видя различни късчета небе, да профуча покрай различни места.

Ще се върна. Просто чувствам…

Така и не довършвам мисълта си.

Скоро пейзажът започва да ми се струва все същият. Мислите ми се връщат към филмовата лента, която се върти в главата ми. Сватбата, която така и не се състоя, приижда на вълни, нещо като накъсани сцени от домашно видео. Късчета близък план, смях, лица, приведени, за да чуят нещо казано, усмивки над ръба на чаша вино. Алекс е пред олтара, витражът на дядо му хвърля пъстроцветни отблясъци върху костюма му. Докато вървя към него, забелязвам, че сдържа сълзите си. Прескачам до целувката. Съвършена целувка, която превръща света в прекрасна бездна, в която пропадам по свое собствено желание. Главозамайваща, божествена целувка. Прескачам към приема: чуквам се е Бела, седя на челното място на масата, отпускам буза на рамото на Алекс. Прескачам на мама, която попива сълзите в очите, въпреки че тя никога няма да присъства. Прескачам към дансинга. Поредната божествена целувка и весели викове, които ни обгръщат. Отмятам назад глава през смях. Разрязвам с нож съвършената торта на три етажа и снежнобелите захарни цветя.