Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 93

— Така беше. Голяма каша направи, докато се вмъкне — клати глава Даниъл. — Отмъкна не само фъстъченото масло, но дядо го беше грижа единствено за него. Обожаваше го. Видяхме мечката, когато излизаше. Беше огромна.

— Алекс се е уплашил.

— Тогава не ми се стори уплашен. Каза ми, че мечките не обичали вкуса на малки деца. Особено на момчета. Вярвах му години наред. — Той се усмихва тъжно.

От прозореца забелязвам кенове, които не сме вдигнали снощи, и изгоряло място, където е бил огънят. Виждам и празен плик. А до краката ми е чувалът с боклука.

Докосвам с пръсти чашката кафе и се замислям. Чувам как Бела прочиства гърло.

— И Франки правеше така.

Обръщам се към нея.

— Казваше разни неща, за да се почувствам по-добре.

Даниъл поглежда Бела, но погледът ѝ не се откъсва от мен.

— Особено след като мама почина, нали така, Франки? Помниш ли как ме караше да вярвам в Babbo Natale — дядо Коледа.

— Беше още малка — отвръщам простичко и си спомням, че точно това казах на Джак за Бела и зайците. Тя беше малка — дребно детенце, със симпатични къдрици и толкова големи и ококорени очи, че можеше да потънеш в тях, ако не внимаваш. Най-малкото, което можеше да има, беше Babbo Natale.

— Вини ми каза, че не е истински — признава тя, — но исках ти да мислиш, че все още вярвам в него. Не само заради подаръците.

Знам какво има предвид. Беше ми приятно да се преструваме и двете, заедно, че той е истински. Изпивам последната си глътка кафе и задържам погледа върху Бела. Мълчим дълго.

— Трябва да си взема нещо от колата — подхвърля Даниъл.

Нито една от нас не го поглежда. Той излиза, без да каже и дума повече, а ние с Бела продължаваме да се измерваме с погледи.

— Все още съм ти сърдита — казвам.

— Нищо не се е случило.

— Ти замина.

— Да. Само че беше сложно. Има неща…

— Мислиш си, че съм отегчителна, че животът ми е обикновен.

Тя стиска устни. Поема си дълбоко дъх.

— Не трябваше да го казвам.

— По дяволите, Бела, толкова много се преструваш и лъжеш. Крадеше… колата на татко… Помниш ли тези неща?

— Да. — Тя ми се струва засрамена.

— Аз трябваше да бъда добра. Ти ме направи добра. Нямах друг избор.

Тя вирва брадичка и говори тихо, но ясно.

— Ти винаги си била добра, Франки. Правиш всичко така, както си му е редът. И оценките ти бяха хубави, и момчето, което си намери, беше свястно. Не можех да съм като теб. А исках. Поне понякога. Само че не знаех как. Никога не успях. Всички разправяха, че съм непослушна. Дори когато бях малка. Дори лелите.

Наблюдавам я и усещам, че излизам от отъпкания път. Най-вече лелите, така трябваше да каже. Не се бях замисляла по този въпрос, как семейството винаги ни сравняваше. Не се замисляха как я караха да се чувства. Просто смятах, че това е истината.

— Най-добре беше да си вървя — заявява тя. — Да започна отново. Не предполагах, че ще ми отнеме толкова време. Мислех, че ние ще…

Чакам я да довърши, но тя мълчи. Сещам се за Джак, който каза, че хората очакват да си същият, какъвто са свикнали да те виждат.

Сменям темата.

— Говореше с Вини… за погребението.