Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 94

— Да.

— Там ли беше?

— Не влязох.

— Защо? — В гласа ми прозвучава повече жажда, отколкото очаквах.

Бела вдига поглед, след като долавя нотките.

— Мразя погребенията. А и не знаех дали искаш да съм там.

Кимам. Исках ли да е вътре? Най-вероятно не.

Тя продължава да ме наблюдава, сякаш е прочела мислите ми. Неочаквано чувството на вина измества гнева и ме разтърсва. Все едно светът ми се разпада на парчета и се опитва да се събере отново, само че по различен начин. Поглеждам към пода и изпитвам облекчение, когато Даниъл се връща в бунгалото и прочиства гърло. Държи в ръка малка уредба.

— Нося музика, да посвири нещо, докато чистим.

Застава до Бела, сякаш са от един отбор. Тя му се усмихва доволно. Не е от флиртаджийските ѝ усмивки.

— Добре… — въздишам аз и прокарвам пръстите на крака си по дюшемето. — Значи няма да си ходите.

Бела ме поглежда, очите ѝ кръгли като на Хюя. Тя клати глава.

— Нямам нужда от бавачки — предупреждавам.

Тя свива рамене. Не че е съгласна, но няма желание да спори.

— Така. — Обръщам се, за да оставя чашата в мивката и заставам с гръб. Не искам да поглеждам тези детски очи. — Не искам мечки. Някой трябва да изхвърли боклука.

И Даниъл, и Бела мълчат.

— Освен това имаме нужда от повече храна. И от дрехи. И от прах за пране. Сигурна съм, че Мериъм ще ни позволи да използваме нейната пералня.

— Или пък Джак — подхвърля услужливо Бела.

— Не е честно да молим Джак — срязвам я бързо.

— Защо?

— Зает е… с Хюя. Освен това работи за… искам да кажа… — поглеждам Даниъл.

— Аз ще изхвърля боклука — решава той. — Знам къде има кофа за боклук на общината.

— Не е нужно.

— Напротив, трябва.

Мълча за кратко.

— Благодаря.

Той прочиства гърло.

— Искам да те попитам нещо.

— Мен ли?

— Ами… и двете.

— Какво?

Поглежда Бела, преди да се обърне към мен.

— Искам и аз да остана. Може ли?

Даниъл е навън. Вдига две малки палатки и слага походни легла, които извади изпод моето, потънали в дебел слой прах. Натъпквам прането в найлонов плик, а Бела ме наблюдава.

— Не знаех, че има палатки — признавам.

— Даниъл каза, че били на баща им. В добро състояние са, като се има предвид, че са по-стари от него.

Вдигам плика.

— Ти имаш ли дрехи за пране?

Тя остава изненадана.

— Да, ти да не би…

— Слагай ги вътре.

Тя отива към колата, докато аз продължавам да събирам мръсни дрехи. Спокойно ми е, докато върша нещо толкова всекидневно. Освен това поех контрол и ми се струва, че Бела и Даниъл са чакали тъкмо това. Бела се връща, облечена в чиста тениска и сини къси панталонки, а роклята и други дрехи са свити на топка.

— Сигурна ли си? — пита тя.

— Няма смисъл да пускам само моите неща.

Тя слага мръсните си дрехи в плика. Бельото ѝ е копринено, но износено, бикини в ярки цветове с флорални мотиви, камизола на оранжеви сърца и дълга пола. Връзвам дръжките на плика и излизам на слънце.

Даниъл вече е вдигнал едната палатка между цъфналия трилиум. Поглежда ме и се усмихва. Това е най-истинската усмивка, която ми е отправял от доста време насам.

— Само да вдигна и другата и ще отида да поплувам — обяснява той. — Ти ще дойдеш ли?