Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 92

Представям си го как се усмихва, как лежим един до друг върху одеяло и се взираме към върховете на дърветата, а златната светлина облива и двама ни. Тази съвършена светлина ще го запази мой завинаги. Казвам му имената на птиците, докато се провикват, и той посяга към ръката ми. Пръстите му са хладни и меки до моите.

Пристъпвам към колата на Бела. Хората изглеждат по-млади, докато спят. Кожата на Бела е гладка, устните ѝ меки и разтворени. Даниел се е разлял на седалката, главата му е отметната назад, косата рошава, отстрани на устата се вижда капка слюнка, все едно е момче. Чукам на предното стъкло. Девата на таблото поклаща бедра, също като танцьорка на хула. Бела се размърдва. Чукам отново и двамата се будят. Даниъл се стряска и ахва. Бела се протяга и отваря едното си око. Сваля прозореца от своята страна.

— Здрасти, Франки — мига Даниъл.

— Здрасти.

Бела не казва нищо. Изчаква ме.

Прочиствам гърло.

— Ще направя кафе.

След тези думи се отправям към бунгалото.

— Това покана ли е? — провиква се тя отзад.

Свивам рамене и чувам прозявката на Даниъл.

Даниъл се е облегнал на библиотеката, докато Бела се е настанила на крайчеца на леглото. Пият кафето си в мълчание. Заставам край мивката и ги наблюдавам, оставям собственото си кафе да се стече бавно в гърлото ми. И двамата изглеждат уморени и мърляви.

— Майка ти как переше тук? — питам Даниъл.

Той вдига глава.

— А?

— Дрехи? Пране?

— Ааа — подсмихва се той. — Никога не е оставала толкова дълго, че да се съберат мръсни дрехи. Переше в пералнята, у дома.

Забелязвам, че Бела поглежда прашния подгъв на дългата си рокля. Без обувки е и пръстенът блести.

— С дядо оставахме по-дълго — добавя Даниъл и потрива очи. — Сигурно сме прали бельото в поток, може би близо до океана. Имам смътни спомени за сапун… и долно бельо.

Бела се смее сухо.

Даниъл я поглежда и се усмихва.

— Беше забавно, когато оставахме тук с дядо. Почти нищо не го притесняваше. Ставахме мръсни, катерехме се по дърветата, ловяхме разни неща. Не помня да ни е наглеждал много. Според мен беше на мнение, че момчетата трябва да бъдат оставени на мира, да се грижат сами за себе си. Ядяхме каквото си искахме, печахме маршмелоус за вечеря, разни такива.

— Звучи супер — шепне Бела.

— Сладки с фъстъчено масло — обаждам се аз, защото си спомням, че Алекс ми беше разказвал за тях.

— Да — усмихва ми се Даниъл. — Бях ги забравил. Дядо така ги ядеше, с фъстъчено масло.

Поглеждам през прозореца. Алекс винаги говореше за това място като за вълшебно кътче.

— Алекс ми разказа как една година в бунгалото влязла мечка.