Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 91

Казах на татко, че повече не искам да ходя в Италия. Обясних, че съм вече голяма. Алекс отново стана любвеобилен. Върна се при мен, само че не както преди. Вече не беше пълен с безрезервна обич; не беше като на Кейп Дисапойнтмънт, когато искрящата вода се стичаше по кожата ни. Сладката тийнейджърска любов си беше отишла. Това е, казвах си аз. Хората порастват. Не можем да останем завинаги тийнейджъри. Това е зряла обич, превръщаме се във възрастни хора.

Бях убедена, че не е срещнал друга. Вярвах, че няма да ме излъже за подобно нещо. Може би все пак се беше запознал с друга. Бяхме си създали малък свят само за нас двамата; свят, в който обичах да прекарвам двайсет и четири часа всеки ден. Без мен, без да стискам ръката му, без главата ми да е отпусната на възглавницата до него, без срещите ни, вечерите и плановете, може и да беше срещнал друга. Може пък да беше срещнал самия себе си. Един Алекс Гарднър извън малката ни вселена. Може би просто този друг Алекс му липсваше.

Нямаше абсолютно нищо общо с Бела. Двете неща не бяха свързани. Въпреки това аз ги свързах. Паниката, страхът, че ще го изгубя, неувереността какво ще ми остане без него. Бях стоварила цялата вина върху нея. Бела обаче беше права: аз се страхувах. Страхувах се да не изгубя Алекс и най-лесното беше да обвиня нея. Така нещата се връзваха. На нея не можеше да се разчита. Тя съсипваше всичко, до което се докосваше. Тя беше беладжийка. Много по-лесно ми беше да мразя Бела заради несъществуваща целувка, отколкото да приема хладината на Алекс, разстоянието, което се беше появило между нас. Омразата към Бела ми даваше нещо като опора. Ако обаче изгубех Алекс, щях да остана изтръпнала, с празни ръце.

Тази загуба бе започнала много преди океанът да ми го отнеме завинаги.

Петнайсета глава

Когато на сутринта се събуждам, бунгалото мирише по-зле от снощи. От дрехите ми лъха на дим и пепел; косата ми е мръсна и мазна. Откакто дойдох тук, душът не ми липсваше. Досега. Сега обаче искам да се изкъпя повече, отколкото ми се пие кафе.

Навън се провиква птица, сякаш сърцето ѝ ще се пръсне, ако не получи отговор. Най-сетне половинката ѝ отговаря и двете започват да чуруликат заедно на покрива на бунгалото. Забравила съм да дръпна пердетата и слънчевата светлина се излива през прозореца и пада на пода. Горещината прави всичко още по-зле — алкохолът, разлят по дюшемето, боклукът все още в плика, угарките и пепелта от цигари в пепелника.

Когато излизам навън, виждам автомобила на Бела, единственият сред множеството следи от гуми. Тя се е свила на предната седалка, отпуснала глава върху ръцете. До нея е Даниъл. Лежи по гръб с отворена уста. Понякога и Алекс спеше по същия начин на канапето, докато гледаше повторения на хокейни мачове.

Една пеперуда се опитва да кацне на храст тиарела. Пипалцата ѝ трепкат диво, сякаш се опитва да разбере къде се намира. Когато разтваря крилца, аз си поемам рязко дъх. Те са жълти, с елегантни черни райета. Отваря ги и ги затваря на утринната топлина, великолепни, пъстри крилца, може би се суши, след като се е измъкнала от пашкула си. Спомням си, че съм чувала, че пеперудите живеят само по един ден, и се питам дали наистина е така. Решавам да открия каква е тази пеперуда и я прибавям към списъка си. Стелеровата сойка беше първа, сега тази пеперуда. Мога да попитам Хюя или Мериъм, те знаят. Ще науча тези неща, имената на дърветата и птиците, и насекомите. Това би впечатлило Алекс.