Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 90

Притаявам дъх. Моля те, не си отивай.

Имам чувството, че гърдите ми ще се пръснат.

Не си я целунал.

Не, разбира се.

Вместо да се почувствам по-добре, по-решителна, аз продължавам да усещам празнота и объркване.

Лягам си. Никой не забелязва. Пъхвам се под юргана с дрехите. Отпускам длан на чаршафа и се опитвам да накарам Алекс да я стисне. Копнея за тежестта на друга ръка, независимо дали е истинска или призрачна, която да изпълни моята. Лежа в мрака и копнея за него по начин, който ми напомня за миналото.

Случи се след едно пътуване до Италия и аз се зарекох да не ходя никога повече. Не че не обичах Италия. Романтичната версия — с любимия, притиснат до теб в лятната жега, докато пиете светла бира или чаша carricante и изпращате слънцето. Моята Италия не беше такава. Моята беше пълна с роднини и дълги, горещи пътувания с автомобил, докато татко кълне картата; следобеди, пълни с роднини, които говорят прекалено бързо, на прекалено изразен диалект и аз не успявам да ги разбера напълно. Моята Италия се понася нанякъде и се разлива във фантазиите за Алекс. Той ми липсваше толкова много, че изпитвах непрестанна болка. Когато се върнах, го обсипвах с целувки и се притисках към него, сякаш се страхувах, че ще се изпари. Той ми се усмихна и лекичко се отдръпна. Това едва забележимо отдръпване ми се стори нещо огромно, сякаш приливът ме повлече от брега. Не те искам толкова близо, казваше то. Не те искам.

Запазих усмивката на лицето си, разказах му за пътуването, храната и времето. Алекс задаваше любезно въпроси, показваше, че му е интересно, усмихваше се. Само че в очите му имаше нещо, някакво желание, което го отвличаше на далечно място.

— Ти какво прави? — попитах го аз.

Той разказа, че бил помогнал на майка си да почисти двора, че работил на половин ден в офиса на баща си, ходел на сърф. Отново забелязах вече познатия копнеж. Гърлото ми се стегна. Когато ме прегръщаше, усещах нещо различно. Ръката му беше различна, докосването също.

— Да не си срещнал… друга? — опитах се да го кажа небрежно, но не успях.

— Какво?

Прочистих гърло, свих рамене.

— С друга ли се запозна?

— Не. Не, разбира се. — Той разроши косата ми. — Това пък защо го реши?

Исках да му кажа, че усещам как всичко е различно. И докосването, и начинът, по който ме гледаше. Абсолютно всичко. Вместо това отговорих нещо различно.

— Просто много ми липсваше.

Той ме прегърна през раменете.

— И ти ми липсваше, Франческа.

Беше топла прегръдка, но различна отпреди. Не казваше, че иска да е до мен през целия си живот. Алекс ме желаеше още от гимназията. Желаел ме е още преди да разбера. Неговото желание ме озаряваше, караше ме да се чувствам като човек, когото си струва да пожелаеш. Не бях сигурна какво щях да бъда без него, какво щеше да ми остане.