Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 88

Вини вдига поглед към нас, долната му устна виси в нещо като пиянско „о“.

— Не сме — настоява убедено Бела. — Ти не го ли попита? През всичкото това време ме наказваше, така ли?

Не ѝ отговарям.

Никога не попитах Алекс. Не исках и да знам какво се е случило, нито пък защо. Нямах желание да науча дали му е било приятно да целува сестра ми, дали я намира за красива, дали я желае повече от мен. Мислих много, а след това времето ме излекува, изглади нещата. Но беше трудно. Напоследък бях започнала да мисля за случката отново. Щяхме да се женим. Дали да го попитам? Какво да кажа? Веднъж те видях; непрекъснато мисля, не непрекъснато, но понякога. Сигурна съм, че вината не е била твоя. След това нахлуха въпросите; все въпроси, които не исках да задавам, които се надигнаха по-късно. Наистина ли искаш да се оженим? Наистина ли ме обичаш?

— Целувахте се — повтарям. Не мога да си обясня защо искам да се окажа права. Виждам как тъмната коса на Бела се полюшва, докато се приближава, малиновочервените ѝ устни. Доказателства.

— Не е вярно, Франки. — Тя въздиша. — Опитах се… Не се гордея s постъпката си… но той каза не. Не сме се целували. Той не искаше. — Тя си поема дълбоко дъх. — Не знаех, че си ни видяла.

— Бях там и ви видях — заявявам гневно и незнайно защо картината оживява, но не ми причинява старата болка. Очаквах Бела да остане ужасена, унижена, но тя просто е пребледняла, уморена, както сигурно изглеждам и аз. Неочаквано ме притиска умора.

— Извинявай, Франки — изрича отново тя. — Нищо не се случи.

— Не ти вярвам — шепна, но вече не съм сигурна на какво да вярвам.

По-възрастният полицай застава до лакътя ми.

— Добър вечер, госпожице. Казвам се Боб Скинър. Доколкото разбрах, сте отседнали тук.

Той сочи бунгалото и аз кимам.

— Ами… вижте, госпожа Барбара Гарднър се свърза с нас и може да се каже, че сте влезли незаконно в чужда собственост.

Кимам отново и поглеждам към Даниъл.

— Само че… — Ченгето си поема дълбоко дъх, който повдига шкембето му и панталонът му малко провисва. Той понечва да го повдигне, след това изпружва врат. — Разбрах за обстоятелствата от младия господин Гарднър, а и Джак много ни помага… с присъствието си в Чъканът…

Поглеждам от Даниъл към Джак, но те мълчат.

Боб продължава.

— Разбирам, че не вие сте организатор на събитието тук.

Вини сумти на стола. Бела притиска рамото му с ръка, за да го накара да замълчи.

— Господин полицай, след малко ще дойде някой, за да прибере братовчед ми — обяснява тя. — Тя ще дойде след малко.

Бела хвърля сянка върху Вини и петното отпред на ризата му не се забелязва чак толкова, а и той е свел глава, което е добре дошло, защото полицаят не вижда зачервените му стъклени очи.

Сякаш по поръчка, нов автомобил спира на алеята зад полицейската патрулка и светлините не са вече толкова ярки. Всички наблюдаваме как Джулия, дъщерята на чичо Марио, тръгва към нас. Косата ѝ е боядисана, руса, вдигната на дълга гладка опашка. Облечена е в тесни дънки, натъпкани в ботуши с цвят на кафе. Първо забелязва Бела и извива вежди, след това кима на Боб и приятеля му.