Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 81

— Днес се забавлявахме славно. Събирахме разни неща. Досега не бях правила подобно нещо.

— На Хюя ѝ е приятно. Виновна е Мериъм.

— Едно време помагах на баба в двора, и на татко, беше отдавна, но никога се съм събирала храна в гората.

— Какво е отглеждала баба ти?

Зелен боб, манголд, лук, чесън, краставици, чушки, патладжани, магданоз, розмарин, риган.

— Всичко — отвръщам с усмивка.

Джак отвръща на усмивката ми.

— Също като моята. Тя си имаше зеленчукова градина зад къщата и хранеше всички.

— Голямо ли беше семейството ти?

— Да, доста. Там, откъдето съм, всички сме… заедно.

Кимам.

— И при нас е така.

— Не помня баба да е отпратила някого. Ако дойдеш, трябва да бъдеш нахранен. Никога не се отказваше. Намираше начин да има за всички. Дори да разполагаше само е едно парче месо, тя слагаше повечко зеленчуци или сервираше повече хляб и яйца. Ще ми се да бях научил повече от нея.

Разбирам какво има предвид Джак. Всички ми казват, че мама е била страхотна готвачка. Някои неща научих от лелите, но те приготвят единствено сицилианска храна. Мама не говореше същия италиански диалект като семейство Капуто. За сицилианците и калабрийците се знае, че са в обтегнати отношения, но татко намираше мама за екзотична, защото беше от Калабрия, въпреки че Калабрия е разделена от Сицилия от една шепа вода. А и двамата са били вече американци.

— Баба гледаше зайци — спомням си аз.

— В Сиатъл ли?

Смехът ми гръмва, когато забелязвам учуденото изражение на Джак.

— Да. В задния двор, докато настъпеше моментът да бъдат изядени. Тогава по-големите братовчеди и чичовците ги приготвяха.

— Вие с Бела помагахте ли?

— Само аз. Бела беше заета с други неща.

Джак се усмихва.

— Аз съм предпоследният от децата в нашето семейство. Сестрите ми също ме защитаваха.

Свивам рамене.

— Тя беше още малка. Освен това много обичаше зайците — щеше много да се разстрои. — Никой не ми беше казвал да я защитавам; просто знаех, че е мое задължение. Докато тя не направи всичко прекалено трудно. — Значи си от Нова Зеландия.

Джак кима.

— Напуснахме я преди няколко години.

— Какво те доведе насам?

Джак се смее и отпуска глава и аз забелязвам белите косъмчета, които видях още първия път, когато се запознахме. Останалата част от косата му е черна като мастило и лъскава. Докосвам собствената си коса и си казвам, че не бива да забравям да я среша.

— Какво смешно казах? — питам.

— Спечелих зелена карта. Не знам, все още ми е смешно. Ходих до Хавай на състезание по гребане и разбрах как може да се спечели зелена карта, така че по-късно, когато… имах нужда от промяна, се включих в лотарията.

Бях чувала за лотарията зелена карта. Хората ни разпитваха, когато ходехме в Европа, не само хора от семейството, ами и непознати, сякаш не можеха да повярват, че е истина. Не вярваха, че страна като Съединените щати има толкова произволна система за даване на гражданство. Според мен беше чудесно. Лотарията бе просто късче старомоден американски дух. Късмет. Съдба. Надежда.

— И ти спечели — заявявам аз.

— Да.

— Страхотно. — Така го казвам, сякаш той е помогнал да се получи.