Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 80

— Донеси банановия хляб, сладурче.

Тя подскача на един крак.

— Защото… пурпурното… е… много…. по-готин… цвят. Джак извива очи към мен.

— Ясно.

Малката подскача обратно с хляба. Джак отрязва два дебели резена и ги пъхва в тостера.

— Розовото е за малките деца.

— Масло?

Хюя подскача към хладилника. Водата в чайника вече ври и Джак пуска по една торбичка чай в чашите.

Хюя престава да подскача и ме поглежда.

— Подскачането е трудна работа.

— И още как.

Старая се да прикрия усмивката си.

— И така, татко…

— Да, Хюя.

— Мислех си…

— Няма да ти купя нова раница.

— Но аз дори не съм поискала.

— Ти искаш ли бананов хляб?

Тя клати нещастно глава.

— Защо не порисуваш? След като си изпием чая, ще направя вечерята.

Навеждам се над плота.

— Не искам да ви прекъсвам.

Джак махва с ръка.

— Нищо не прекъсваш. Щяхме да се заемем с обичайните отегчителни неща, нали така, Хюя?

Тя кима, след това хуква към коридора. Връща се е огромен бележник в едната ръка, а в другата стиска шарени моливи.

Джак прехвърля в чинийките горещите резени хляб с щедро количество топящо се масло и кима към чаените чаши. Вземам ги и ги пренасям към хола. Вътре има старо канапе с избеляла кадифена тапицерия, с широки подлакътници, на които има дървени поставки за чаши или чинии. Настанявам се на него, а Джак се отпуска в креслото. Хюя присяда на земята и поставя скицника си на масичка за кафе от борово дърво. Духам чая и двамата я наблюдаваме. Тя решава да нарисува птица за мен, за да се науча. С опитна ръка оформя протегнато крило и рови в моливите, за да намери подходящ нюанс на кафявото.

— Хюя ми каза, че е кръстена на птица — подхвърлям аз.

Джак кима.

— Точно така. Типична за Нова Зеландия.

— Само че сега всички са измрели — обяснява момиченцето и вдига поглед от рисунката.

Джак прихва.

— Изчезнали са. Въпреки това са много красиви — синьо-синкави на цвят с металически отблясъци… всъщност, никога не съм виждал такава. Имали дълги пера на опашките с бяло…

— А женските били с дълги, извити човки — добавя момиченцето и извива показалец.

— Точно така — потвърждава Джак.

— А момченцата птици били с къси, тумбести… — продължава доволно тя.

— Не знам дали са били тумбести.

— Не са били толкова интересни.

— Добре, сладурче, не са били чак толкова интересни — отсича Джак. — Перата им — не целите — били са много ценни. Гледали на тях като на съкровища. Има картина на мой — наш — прадядо — в наметало с линия отпред — той прокарва пръст по гърдите, — направена от пера на птица Хюя. Били са невероятни.

Хюя скача, сякаш си е припомнила нещо, и тръгва към коридора.

— Понякога ми напомня на сестра ми — признавам аз на глас.

Джак подпира брадичка.

— Така ли?

— Да. Може би заради косата. Тъмните къдрици.

Не е само това. Има нещо общо с начина, по който се втурва ту насам, ту натам, с жаждата ѝ за живот, с желанието ѝ да научи още и още, да знае всичко. Става ми тъжно и странно. Спомням си двете ни с Бела в двора на баба, преди тя да почине. Бела галеше зайците, докато аз, също като Хюя, събирах храна в градината.