Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 78

Листата на ядливата папрат приличат на горната част на цигулка. Момиченцето скоро заявява, че кошницата ѝ е „достатъчно пълна“ с тях. Разхождаме се бавно из гората, както ми се струва безцелно, въпреки че тя изглежда знае много добре къде се намира, от време на време спира и наблюдава птиците или пък къса цветя. Сядаме на един пън, от който е избила мека, изпълнена с надежда папрат. „Подхранващ пън“ го нарича Хюя, а пък аз ѝ показвам как да си направи венче от маргарити. Кара ме да направя разрези на стъблата с пръсти, след това изплита и на мен един.

Скоро светлината започва да угасва. Времето е отлетяло неусетно. Хюя е на няколко крачки от мен, отпусната на колене сред зеления като скъпоценен камък мъх.

— Не е ли време да си вървим? — соча аз кошницата ѝ, която нося. — Уловът ти е страхотен.

— Да — отвръща тя със срамежлива усмивка. Пристъпва към мен и двете разглеждаме реколтата. Тя подръпва внимателно полата ми. — Ела у нас.

— О, не мога. Трябва да…

— Моля теее!

— Ами татко ти…

— Той няма да има нищо против. Работи над един терариум.

— Не искам да му преча.

— Той няма да има нищо против — настоява Хюя. — Честна дума.

Замислям се над поканата, тъй като ми се иска да избегна присъствието на сестра си, която може и да се е върнала в бунгалото.

— Сигурна ли си?

— Да, да, да!

Стиска ръката ми и започва да подскача толкова възторжено, че едва не изпускам кошницата.

— Ей, внимавай!

И двете се кискаме.

Хюя стиска ръката ми почти през цялото време, тегли ме като кученце, което се дърпа, докато най-сетне стигаме пътеката, по която тя почти тича и подскача чак до малка, бяла, дървена къща, скътана сред високи дървета. До вратата се вижда малка циментова статуя на заек и чифт работни ботуши с детска шнола за коса, защипана за единия. Когато минаваме, я вземам и я прокарвам между пръстите си.

Детето се усмихва и отваря широко вратата.

— Влизай.

Пристъпвам.

— Татко! — провиква се тя и влиза пред мен, отправя се към задната част на къщата.

Минаваме по къс коридор с редица малки кукички, на които са закачени якета и яркожълта шапка за дъжд. В коридора се виждат три врати. Следва кухня, холът е най-отзад, а едната му стена е от плъзгащи се врати, почти като у Мериъм. Вероятно и двете къщи са били строени по едно и също време, или през 60-те или 70-те като вили. Хюя дръпва едната врата и влиза в по-нова сграда, очевидно ателие, и ми дава знак да я последвам. Продължава да вика баща си.

Отстрани на ателието се отваря врата и Джак наднича.

— Здравей, сладурче. — Забелязва ме зад нея. — Здрасти, Франки.

— Здрасти. Аз…

— Казах ѝ, че може да дойде — прекъсва момиченцето. — Че няма да имаш нищо против.

— Разбира се, че нямам нищо против — отвръща Джак.

Хюя стиска ръцете на баща си, скрити в дебели градинарски ръкавици, и се изкачва по краката му като акробат.

Джак пъшка.