Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 76
Хана Тъниклиф
— Какво ми даде? — Притискам ръце към слепоочията си. — Чувствам се ужасно.
— Просто малко… ами… диазепам, за да се успокоиш…
— Какво?
Вини избухва в смях и клати глава.
Бела го гледа ококорено.
— Тя беше почти неконтактна… теб те нямаше… Даниъл също беше разстроен. В колата имах шишенце…
— Какво е това? — питам ожесточено.
— Просто валиум.
— Да, бе, сигурно.
Бела изглежда така, сякаш всеки момент ще заплаче.
— Франки, ти беше много разстроена. Не беше нищо особено. Много пациенти вземат от него и знам как…
— Просто се махни.
Тя кима.
— Добре — шепне.
Ухиленият Вини я наблюдава как излиза и се хили.
— Не съм и помислял, че взема наркотици. Нали работи в старчески дом. Когато ѝ намерих тази работа, трябваше да…
— Вини!
Той се обръща към мен.
— Да?
— Моля те, върви си.
— Ти сериозно ли… и аз ли…
— Да, сериозно.
— О-па! — Пристъпва към вратата, след това се обръща, подпрял едната си ръка на касата. — Просто исках да те попитам… дали може с едни приятели да дойдем тук. Не са много. Аз сериозно… тази бърлога може малко да… Ако пък имаше джакузи, леле боже…
— Вини! — Соча вратата.
— Добре, де, добре. Разбрах.
След като се измивам и сресвам, слагам си черния часовник. Часовникът на Алекс. За пръв път го нося от деня, в който ми го дадоха, и той се плъзва на китката — дебел, черен и пластмасов. Грозен е; сигурно затова госпожа Гарднър ми позволи да го задържа. Ако си беше сложил халка, ако бяхме женени, интересно дали щеше да ми позволи да я задържа.
Истината е, че не знам какво друго са открили и какво са дали на майка му за утеха. Така и не попитах. Може би са ѝ дали сака, който той носеше, когато ходеше на сърф, в който е бил другият му часовник, златният, подарък от майка му и баща му за двайсет и първия му рожден ден. С него ходеше на работа и на него имаше послание, нещо на латински. Семейно мото. Не го помня точно. Просто знам, че Алекс предпочиташе часовника, който сега е на китката ми, и всеки момент ще падне. Носеше го, когато ходеше на сърф, а когато бе на сърф, се чувстваше свободен. „Там“, шепнеше ми той в мрака на стаята, кожата му все още запазила мириса на мокрия неопрен, „съм едно нищо. Или пък всичко. Не знам“. След това се смееше, защото думите му нямаха смисъл.
Винаги се смееше много след сърф. Тялото му беше отпуснато, раменете също. Беше уморен, но някак изпълнен отвътре. Косата му беше сплъстена от солта, суха, чуплива; бялото на очите розовееше; кожата на ръцете му бе загоряла от слънцето, което се отразяваше във водата. Ето така бе изчезнал. Чувстваше се като риба, като себе си, като нищо и всичко, уловен от океана — гигантски език, който го беше всмукал и погълнал цял. Беше го пожелал за себе си.
Прокарвам пръсти по пластмасовите елементи на каишката, загрубяла от слънцето, водата и носенето. Огромният циферблат ме наблюдава; сребристи копчета, чието предназначение не разбирам, стърчат и от двете страни. Показва 16:09. Проспала съм почти целия ден.
