Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 77

Отгоре на всичко диазепам! Че кой носи диазепам в колата си? Тъкмо започвах да мисля, че Бела води нормален живот: има редовна работа, на която се е задържала известно време, къща, котката на съседите. Сега вече се питам дали всичко това е истина. Може изобщо да не живее в Портланд. Може да живее в колата си и да продава лекарства на улицата. Представям си какви ли не ужасии. Бездомна. Наркоманка. Проститутка. Проклинам се заради последното. Това е гадно. Само че вината си е нейна. Ако ме остави на мира, може и да намеря покой.

Призраците може да ме навестят, да ме обгърнат с мъгляви ръце, да ме утешат и да ме скрият. Присъствието на Бела ги прогонва и ме връща в ярката реалност също като заек, изскочил от дупката си. Затова я мразя. Мразя ги и двамата. Иска ми се кръвта да стане на вода, за да се отърва и от двамата. Освен от татко, разбира се.

Когато надничам през прозореца, виждам не Бела, а Хюя, която приближава през папратта с кошница в ръка. Облечена е в червена жилетка, също като Червената шапчица. Излизам от бунгалото.

— Здрасти, Франки — подскача тя.

— Какво правиш?

— Събирам разни неща — обяснява доволно тя. — Виж.

Вдига кошницата, за да надникна. На дъното се виждат малки зелени рулца. Странни са, красиви, навити като запетайки. Има и папрат, различна от онази, която расте около бунгалото.

— Гъби — сочи тя. — И сладък корен за Мериъм. Тя казва, че гората е пълна със съкровища.

Мериъм ги говори все такива; дори си представям как точно го е казала. Знам какво биха казали лелите ми за онова, което е скътала Хюя в кошницата. Първо ще се намръщят, след това ще се опитат да потиснат безпокойството си, че момичето бере разни неща от гората, за да се храни. Баща ù не купува ли храна? Къде е майка ù? Прекалено слаба е за подрастващо дете. След това ще надникнат отново. Можеш да ги панираш, би казала леля Кони, като цвят от тиквичка. Ще започнат да се карат какви подправки трябва да се използват, кои билки, дали е по-добре да се изпържат или опекат, да се сервират с паста или върху хляб.

— Търся смръчкула — признава шепнешком детето.

— Какво е това?

Тя се киска.

— Гъба. Не знаеш ли?

Клатя глава.

Тя ме оглежда преценяващо.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Ами, аз…

— Ще бъде забавно — настоява тя.

— Ами… — Оглеждам се, търся Бела с поглед, но нея я няма. Едва сега забелязвам, че колата ѝ я няма. Сърцето ми запява. — Добре. Ще дойда.

— Супер! — изчуруликва Хюя и аз не се сдържам и се усмихвам.

Докато вървим, тя ми обяснява колко вкусни са смръчкулите, че растат на места, където е имало горски пожар и затова трябва да си отваряш очите. Ококорва се, за да ми покаже, и аз избухвам в смях.

Оказва се, че нейните очи са много по-способни да наблюдават и откриват от моите. За мен гората е просто зеленина и шир, докато Хюя знае отлично какво търси и сочи нещата отдалече. Аз обаче се уча, макар и бавно. Забелязвам коприва, после и диви малини. Мярвам колибри, които се стрелкат, крилцата им трептят около розови цветя. Забелязвам и ядлива папрат и започвам да бера, но Хюя ме предупреждава да откъсна съвсем малко, за да може растението да избуи и през следващия сезон. Превръщам се в ученичка.