Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 74

Не очаквахме да има фосфоресценция на плажа. До онази нощ не бях виждала подобно нещо. Струва ми се, че имаше нещо общо с повишената соленост и предупреждението за водорасли, на което никой не беше обърнал внимание. Двамата с Алекс отидохме до водата в мрака. Имаше нещо необичайно, дори от разстояние: сякаш черната вода отразяваше обсипаното със звезди небе. Само че отблясъците се движеха, трептяха. Алекс стисна ръката ми, но не каза и дума, докато стояхме на брега и наблюдавахме искрящата вода, малките светлинки, които се движеха с нежно полюшващите се вълни. Бяхме единствените хора на плажа.

Целувахме се на плажа, пръстите на краката ни изстиваха на мокрия пясък, ръцете на Алекс бяха вплетени в косата ми. След това се погледнахме и се разкиснахме, и двамата мислехме за едно и също. Той вдигна тениската ми и я свали, аз направих същото с неговата, след това смъкнахме късите си панталони.

Той ме привлече до себе си, целуна ме отново и едва тогава свали презрамките на сутиена.

— По-бърз съм — рече той, пъхнал палци под ластика на боксерките си.

— Не е честно! — извиках аз, но той беше вече във водата и разплискваше блесналите вълни.

Аз се опитах да сваля сутиена, след това едва не паднах, докато смъквах бикините. Алекс ме наблюдаваше и се заливаше от смях. Образът му, докато влизах във водата, се е запечатил в ума ми. Беше потопен до кръста в черната вода, заобиколен от отблясъци, над него бе надвиснала кръглата луна и той приличаше на морски бог. Беше по-красив от Давид на Микеланджело, който бях виждала във Флоренция.

Водата беше студена. Зърната ми настръхнаха, щръкнаха. Когато стигнах до Алекс, той ме привлече към себе си и те се сплескаха в гърдите му. Целунахме се и се разсмяхме, започнахме да се плискаме, наблюдавахме искрите, които сякаш ставаха по-ярки с всяко наше движение. Прокарвахме пръсти през водата, первахме вълните и ритахме с крака. След това Алекс ме пое на ръце и ме положи хоризонтално на повърхността на водата, сякаш се канеше да ме кръщава, и описа с мен кръг. Помня звука на водата, отблясъците, а зад Алекс — пищната луна с цвят на сметана.

Можехме да изтичаме обратно и да кажем на Джейсън и Анджела за интересното явление, но предпочетохме да останем сами, доколкото издържим, във водата. След това се втурнахме към плажа, за да си вземем дрехите, преди да се заклатушкаме, мокри и голи, по брега. Любихме се под едно дърво, където плажът отстъпваше място на трева и бяхме скрити от погледите. Когато се подсушихме, беше късно и се върнахме в бунгалото. Джейсън и Анджела вече спяха, сгушени един до друг в единичното легло, също като гъсеници.

Опитвам се да се преборя със спомените и мислите, сякаш газя през сироп. Отварям малко очи, но те бързо се затварят. Усещам присъствие в стаята, забелязвам движение. Гласове. Не е гласът на Алекс.

— Мама му стара. Тук има предостатъчно храна, за да потопи танкер.

— Боен кораб.

— К’во?

— Казва се, че има достатъчно храна да потопи боен кораб.

— К’во?

— Забрави.

— Хлябът става.