Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 72
Хана Тъниклиф
Даниъл ме поглежда гузно.
— Знам… и се извинявам.
— Няма нищо — отвръщам. — Искам да кажа, мога да си тръгна…
Нямам сили да го кажа. Представям си гардероба с дрехите на Алекс, празното легло. Седалката на тоалетната е винаги спусната. Една-единствена чашка за еспресо. Усещам как стомахът ми се надига и вдигам неочаквано поглед към Бела.
Тя забелязва и се обръща към Даниъл:
— Франки няма да си тръгне. Остава тук. Върви да кажеш на родителите си.
Даниъл ме наблюдава, но аз отказвам да срещна погледа му.
— Франки…
Мама му стара. Гласът му звучи съвсем като на Алекс и на мен ми прималява.
Представям си четката за зъби на Алекс до моята. Кърпата му е на кукичката отзад на вратата. Списание за сърф е подхвърлено до канапето. Снимката в рамка от новогодишното парти, на която се смея толкова захласнато, че очите ми са затворени, а той е с лента за глава, на която блестят цифри, и устата му е толкова широко отворена, че дори се виждат кътниците му.
— Франки?
— Остави я.
— Извинявай — чувам гласа на Алекс. Не знам дали говори на Бела или на мен. — Много се извинявам.
— Шшш, шшш, шшш — гласът на Бела звучи като морето.
И на мен ми се е случвало да се бунтувам. Не че някой забелязва. В училище се справях доста добре, намерих си прилична работа — макар някои да бяха на мнение, че съветът е отегчителен — и щях да се омъжа за свестен човек. Обикновеният живот ми беше по вкуса. Исках да се омъжа за любимия си от гимназията, исках къща с бяла ограда, син за Алекс и дъщеричка за мен, исках да сме близки на старини. Знам, че мисълта за подобен живот кара някои да потръпват, но за мен беше супер. Беше напълно безопасен. Затворен живот, но на мен ми носеше радост, щеше да е хубав, съвсем по американски. Не исках нищо повече.
Да, понякога се бунтувах, по свой си начин. Правех го така, че никой не забелязваше. Натъпквах рекламните брошури в пощенските кутии на съседите, вместо да ги изхвърля в боклука. Разхождах се из апартамента гола, без да дръпна завесите. Веднъж, когато се напих на едно парти, се изпишках в ъгъла на дрешника, защото тоалетната беше заета. Кисках се през целия път до нас, а Алекс така и не разбра кое е чак толкова смешно.
Нито веднъж, когато се бунтувах или правех нещо „лошо“, не ме хванаха. Хората предполагаха, че е друг или че просто става въпрос за невинна грешка. Никога не се отнасяха към Бела по същия начин. Обвиняваха я за какво ли не, независимо дали тя бе извършителят или друг. Някой бе откъснал цветовете на латинките и ги беше разхвърлял из целия двор; някой бе оставил пръстите си по глазурата на тортата. Винаги решаваха, че Бела е виновната.
