Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 67

Спомням си грима ни за рецитали и колко ги мразех. Беше тежък, мазен, също като боя, като маскировка. Бела го обожаваше — и натруфеното облекло, и контенето, и преструвките. Двете с леля Роза се кискаха, охкаха и ахкаха пред огледалото. Леля Кони не одобряваше грима; шепнеше на леля Роза, че момичетата приличали на buttana, курви, а леля Роза я перваше по ръката и съскаше: „Не бива да говориш така, soru. Помисли си за Марсела, това са нейните момичета. Сигурно се обръща в гроба!

— Мразех грима — признавам аз.

— Така ли? На Хюя ѝ хареса. Не можех да го понасям. Изглеждаше толкова пораснала. Също като… май ми приличаше на майка си.

Когато споменава майката на Хюя, Джак се мръщи.

— Да не би тя… — започвам предпазливо аз.

Той ме поглежда.

— Да е починала ли? А, не. — Смее се мрачно. — Не, не е мъртва. Поне не знам. — Изпъва гръб. — Извинявай, не бива да говоря така. Живее в Нова Зеландия. Или в Австралия. Последно чух, че била на Голд Коуст.

— Тя чува ли се с Хюя?

— Не. — Джак клати глава и сумти. Поглежда локвичката слънце, обляло щръкнала папрат, листенцата ѝ като зелени пръсти, протегнати от земята. — Може би трябва да я пусна на танци — шепне той.

— Тя е страхотно дете — отбелязвам аз след кратко мълчание.

— Така е.

И двамата наблюдаваме бял автомобил, който пълзи по алеята. Зад волана е седнал Даниъл Гарднър. Вдига ръка за поздрав. Джак изпъва гръб, а аз махам в отговор. Той паркира и слиза.

— Здрасти, Франки.

Гласът на Алекс в друго тяло. Кара ме да потръпвам.

— Здрасти, Даниъл.

Той натъпква ръце в джобовете. Забелязвам, че косата му е започнала да расте и изглежда неподдържана. С черни дънки е и широка тениска.

— Ти сигурно си Джак — подхвърля той.

Джак стиска ръката му и ме поглежда.

— Това е Даниъл Гарднър — представям го аз.

— Да, разбира се — отвръща Джак. — Трябва да вървя.

— Извинявай, не ставай, не исках да ви прекъсвам — заявява Даниъл.

— Няма нищо. Аз съм… И без това… трябва да пообиколя. — Джак кима към мен. — Ще се отбия друг път. Благодаря за кафето.

— Uncinne problema — отвръщам аз, няма проблем, след това започвам да обяснявам. — Искам да кажа… — Той вече е тръгнал към автомобила си.

Даниъл остава прав. Давам му знак да седне до мен.

— Ти да не би да… сближаваш се с врага или как се казва? — шегувам се кротко и мисля за предупреждението за напускане.

Той ме поглежда измъчено.

— Мама… много ѝ е трудно.

Кимам. Както и на Даниъл. Очевидно е, а и лицето му е прекалено бледо за възрастта.

— Ти как си? — питам го аз.

Той свива рамене.

— Трябваше да дойда по-рано. Канех се, но след това…

Изглежда ужасно, затова протягам ръка и галя неговата.

— Радвам се да те видя.

Представям си какво е у тях — тишината и мъката притиснала него, майка му и баща му. Семейство Гарднър не показват чувствата си като семейство Капуто. Сълзите се проливат тайно. Стоицизмът е част от семейното мото. Добре поне, че лелите ми плакаха и ридаха заедно с мен, когато научиха за смъртта на Алекс. Татко никога не скри сълзите си, когато мама почина, не ни каза да се стегнем.