Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 66

Когато пред бунгалото спира пикап и от него слиза Джак, аз наливам останалото кафе в чаша и навличам жилетката върху пижамата си. Той поглежда долнището на пижамата и обувките с незавързани връзки.

— Направих доста кафе. Искаш ли?

Той кима.

— Благодаря.

Сядам на един от столовете и той се отпуска до мен. Отпиваме от черното кафе.

— Не го пия с мляко — обяснявам.

— Аз го пия чисто.

— Захар?

— Не.

— Чудесно, защото мравките са я полазили.

Джак се усмихва.

— Да, трябва да внимаваш с тях.

И двамата гледаме към дърветата, десетките нюанси на зелено. Алекс учеше биология в гимназията. Можеше да определи кое дърво какво е много по-добре от мен. Веднъж ми каза, че в почти всяко поколение на семейство Гарднър имало ботаник — повечето били химици и физици, но Алекс предпочиташе биологията. Очевидно биологията била по-маловажна наука, поне според семейство Гарднър.

— Добре ли се справяш тук? — пита Джак.

— Да, добре съм.

Би трябвало да му благодаря, че се отбива, за да провери как съм, но не искам да го поощрявам да наминава по-често. Но ако трябва да съм честна, компанията на Джак не ме притеснява и той не досажда. Затова пък Бела… Поглеждам към паркираната ѝ кола и забелязвам пластмасова Дева Мария на таблото.

— Вечерята беше много приятна — подхвърлям любезно аз.

— Мериъм е страхотна готвачка.

Спомням си спящата тъмна главица, отпусната на рамото на Джак снощи.

— Как е Хюя тази сутрин?

— Малко уморена. Оставих я на училище. — Той се мръщи. — Никак не ѝ се ходеше. Днес се оплака, че трябвало да ходи в Джелибийнс.

— Снощи спомена за курс по балет.

— Така ли? — Той ми се стори изненадан. — Да, иска да ходи. Аз просто… — Гласът му пресеква.

И двамата отпиваме от кафето.

— Двете с Бела ходехме на балет — заявявам аз. — Леля ни накара.

Джак ме поглежда. Кожата му е същият цвят като на братовчеда Вини, макар да съм сигурна, че Вини ходи на солариум. Очите на Джак са съвсем като на Хюя: тъмни като на птица, съвършено кръгли, кацнали сред чисто бяло.

— Майка ни почина, когато бяхме още малки — обяснявам аз, макар да няма никаква връзка с досегашния ни разговор. Обикновено се старая да не говоря за мама.

— Питах се…

— Имаше тежка форма на астма. Често боледуваше. — Не споделям, че е истинско чудо, че двете с Бела не сме болни. Леля Кони казва, че било благодарение на молитвите на мама.

— Много тъжно — отбелязва Джак.

— Беше отдавна.

— Въпреки това.

— Да, въпреки това е тъжно.

Имам толкова малко спомени за мама, а сравнително ясните са изкривени, износени, защото ги призовавам непрекъснато, избелели са, също като стари снимки. Сред тях е и съвършеният ѝ, но тъничък глас; как се мръщеше, докато белеше гъби; как си играеше с косите ни, докато ни четеше приказки; как гладеше ризите на татко, обгърната от облаци пара; смееше се с татко; държеше ръката му на канапето; клюкарстваше по телефона с приятелки и с леля ми Лиса.

— Ходихме един път в балетното училище — обяснява Джак. — Имаше свободен прием. Дадоха на Хюя трико и я гримираха. Гримираха всички момичета — част от промоцията. — Той си поема дълбоко дъх. — Не знам. Тя просто изглеждаше… толкова беше различна, не приличаше на моята Хюя.