Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 64

— Ти може и да успяваш да се отнасяш с нея все едно тя не се е държала като престъпник — зъбя се аз. — Просто си по-добър човек от мен, татко.

Той се опитва да възрази:

— Миличка, аз…

— Само че аз не мога така — заявявам убедено.

— Не искаш — промърморва Бела.

— Бела… — моли я татко.

— Точно така. Не искам — натъртвам. — Не мога и не искам.

Бела се прокашля тихо. Татко я поглежда уплашено.

— О, я стига! Не се прави на сломена.

Тя не отговаря.

Отново забързвам напред. Пред мен излита окъснял дрозд, бърза към гнездото си. Обръщам се и чакълът хрущи под петата ми.

— И след като така и така сме подхванали тази тема — не че я бяхме подхванали наистина, — какво, за бога, те накара да попиташ за майката на Хюя?

Бела мига.

— Не знаех…

— Не видя ли изражението ѝ?

Ново прокашляне.

— Заради майка ѝ ли е цялата тази работа? Какво се е случило? — пита предпазливо татко.

— Не знам — отвръщам аз, като едва се сдържам да не се разкрещя. — Знам само, че не разпитваш за майките на хората, след като очевидно няма такива?

Татко ми се мръщи. Бела свежда глава.

— Ти… точно ти — соча я аз, — би трябвало да го знаеш най-добре. Да не би да си станала напълно безчувствена?

— Франки? — тонът на татко вече е предупредителен.

— Аз… — започва Бела, но така и не довършва.

Обръщам гръб и на двамата и навлизам в гората. И от двете ми страни се протягат дълги сенки. Призраците на Алекс и мама. Може би просто кедрите и елите се протягат към луната.

Лягам си и се завивам с юрганчето през глава, когато татко почуква тихо на вратата. Говори през пролуката между вратата и касата.

— Нали знаеш, че можеш да се прибереш у дома, саra mia? Искам да кажа, с мен.

Отмятам юргана.

— Да, татко.

Тогава той отваря вратата и застава на прага, знае, че не бива да влиза вътре. Катерица или нещо подобно на катерица пробягва по покрива.

Татко вдига загрижено поглед.

— Как спиш тук? При целия този шум.

— Звуците ме успокояват.

Той навежда глава на една страна.

— Знам защо не искаш да се прибереш. Разбирам те. Знаеш, че е така, нали, миличка?

Спомням си риданията откъм стаята на мама и татко, леля Кони затваря вратата и ме повежда към кухнята, обещава ми сладолед от фризера. Навсякъде щъкат жени в черно, също като ято врани. Плясват ме през ръката, задето съм си сложила едно от гребенчетата на мама, а след това ме обсипват виновно с целувки и прекалено стегнати прегръдки. Бяхме в гимназията, когато татко най-сетне прибра дрехите ѝ в кашони, но сватбените им снимки са все още на нощното му шкафче: черно-бели лица, млади, пълни с живот и надежда.

На погребението на Алекс той ми прошепна: „Ще стане по-добре“. Това бе единственото успокоение, защото дойде от него.

Тъй като не казвам нищо, татко разбира, че вече съм взела решение. Въздиша.

— Сега поне се чувствам по-добре, защото знам, че Мериъм е наблизо. Тя ще наглежда и двете. — Не споменава името на Бела.

— Да.

— Медът ѝ е много хубав. Съвсем като на дядо. А пък е от пчели и цветя от два различни края на света.