Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 63

Бела въздиша.

— Много приятно.

— Тя е страхотна домакиня — съгласява се татко.

Самотният път става по-мек от килима борови иглички, когато навлизаме в гората. Вървя отпред и се опитвам да не обръщам внимание на бърборенето на Бела и татко. Ако се кача сега в колата и си тръгна, мисля си аз, ще мина през Едисън и после през северен Сиатъл. След това покрай къщата на семейство Гарднър на хълма. Ако се вгледам внимателно, ще видя живия плет и малката порта, прозорците с бели рамки. Ще мина покрай старото ни училище, няма да изляза на главната улица, защото никога не се знае какъв е трафикът, а и по страничните улички става по-бързо. Ще подмина детските площадки и бензиностанцията, сърцето ми ще започне да блъска по-бързо и тежко в гърдите. Ще подмина и супермаркет или магазин за плодове и зеленчуци, а после всичко в квартала ще започне да ми се струва еднакво — гаражи, огради, пощенски кутии, и отново гаражи, огради, пощенски кутии. Скоро ще изляза отзад на нашия блок. Сградата е само на три етажа с редици малки балкончета. Тя е квадратна, солидна, с ванилов цвят. На прозореца на кухнята ни има кристална висулка, подарък за рожден ден от колега.

Вместо това аз крача по горската пътека, която вече ми е много позната. Чувствам се странно, напрегната съм, усещам, че не съм на мястото си. Сърцето ми бие до пръсване, сякаш съм тичала.

Гласът на Бела продължава да разкъсва мислите ми.

— Франки? Нали беше много приятно?

— Мериъм е много приятна — отвръщам остро.

— Това пък какво трябва да…

Татко ни прекъсва.

— Дядо беше пчелар. В Сицилия.

— Така ли? — пита Бела.

Татко кима.

— Si, и той продаваше мед по същия начин, от къщи. Беше най-хубавият в селото.

Ако може да се вярва на татко и лелите, всичко, което са правели хората от семейството, е било „най-хубавото в селото“.

— А пък Хюя, нали така се произнася? Много мило момиченце, нали? — продължава татко.

— Много — съгласява се Бела. — Франки?

Обръщам се побесняла към сестра си.

— Престани веднага.

— Какво да престана?

— Престани да се опитваш да ме въвлечеш в разговора. Просто искам да се прибера у дома.

— У дома ли? — пита обнадеждено татко.

— Искам да кажа в бунгалото. Просто искам да си легна. Уморена съм.

— Просто исках да…

— Знам какво искаш — сопвам се аз. — Опитваш се да бъбриш небрежно, все едно нищо не се е случило. Все едно това беше една нормална… нелепа вечеря, която ми натресе, без да съм искала да идвам, все едно… все едно… Алекс… не е…

— Франки, миличка — протяга ръка към мен татко.

— Добре съм! — викам и се обръщам.

Бела забързва, за да ме настигне.

— Извинявай, Франки. Знам, че Алекс е… ужасно е… просто си мислех, че…

— Колко пъти трябва да ти казвам да ме оставиш на мира?

— Ти трябва да…

— Нямаш абсолютно никаква представа какво ми трябва, Бела. Трябва да ме оставиш на мира.

— Франки — моли ме татко.

Представям си татко и Бела на масата в трапезарията, после пред прозореца на бунгалото, как се смеят. Сякаш съм забравила миналите години, сякаш не ги е имало. Сякаш Бела не е създавала никакви неприятности, не е причинила никаква болка.