Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 62

— Много си мила.

Бела пристъпва напред, за да я прегърне, но Съмър се чувства все още неловко и прегръдката излиза крива и неумела.

Обръща се и ме поглежда.

— Радвам се, че се видяхме отново — подхвърлям аз. — Намини към бунгалото, когато имаш път. Когато искаш.

Бела ме поглежда изненадано. Не ѝ обръщам абсолютно никакво внимание.

Съмър върти глава от едната към другата.

— Ами, добре. Благодаря.

Джак се усмихва и кимва.

— Така. Кажи чао на всички, Хюя — подканва я той.

— Чао на всички — промълвява сънено малката.

— He ни изпращай — обръща се Джак към Мериъм, а тя кима и не става. Тримата тръгват бавно по коридора.

Бела отново е топнала пръст в буркана.

— Много е вкусен — заявява тя.

Дразня се, че продължава да използва пръста си. Имам желание да перна ръката ѝ.

— Колко буркана искаш, Джузепе? — пита Мериъм. — Мога да ти ги продам по пет долара. — Тя разперва пръсти, за да покаже големината на бурканите.

— Два. Не, три — решава той. — Ще занеса и на Росариа, и на Кончета. Само че няма да ги взема, ако не платя пълната цена.

— Цената е десет долара. Ще ти ги дам по седем, защото ги купуваш оттук. Става ли?

Татко кима доволно.

— Работя в сервиза на Марио… автосервиз — уточнява той с известно неудобство. — Ако имаш нужда, да знаеш. Цените са добри, но за приятели и роднини правим отстъпки. Как иначе!

Мериъм избухва в смях.

— Почти винаги карам колело.

— А, онова с кошницата, навън — смее се и той.

Дори не съм забелязала велосипед.

— Бети — уточнява Мериъм и снишава глас, сякаш разкрива тайна. — На Елизабет Кейди Стантън.

— Ясно — кима татко, сякаш е разбрал.

— Пробвала ли си го с печена рикота? — пита Бела за меда.

Татко кима ентусиазирано.

— Ще бъде невероятно вкусно.

— Печена рикота ли? Не, дори не съм опитвала печена рикота — признава Мериъм. — Хубаво ли е?

— Много. Ще трябва да ти донесем, нали, татко? — пита Бела.

Мериъм грейва.

— Знаех си аз, че като ти дам намаление, ще има полза.

Поглеждам от татко към Бела и после към Мериъм.

Неочаквано ме обхваща странно чувство — тук съм без Алекс, затова пък Бела е на масата.

— И ние трябва да тръгваме — надигам се аз. — Вечерята беше великолепна, Мериъм.

— Не искате ли по още една чашка кафе? — пита Мериъм.

— Благодаря, но не, става късно. Трябва да си ходим. — Изправям се.

— Да ти помогнем ли с чиниите? — пита Бела.

— О, не. Те ми дават възможност да мисля. А Даруин ще ми прави компания. Скоро ще се прибере, след като се наскита. Огромен е, но май се страхува от тъмното. Не му казвайте, че съм го издала.

Татко целува Мериъм по двете бузи и тръгваме по коридора.

— Благодаря — обажда се отново Бела. — Вечерята беше разкошна. Ще трябва да те поканим и ние.

— За мен беше удоволствие, Бела. Внимавайте на връщане. Да ви дам ли фенерче?

— Няма проблем — отвръщам аз, нетърпелива да се върна в бунгалото.

Чувствам се неловко с Бела и нейното чуруликане. Разговорът със Съмър ми тежи, както и спомените за деня на плажа, когато Алекс се опитваше да ме научи да карам сърф.

Мериъм застава до вратата и ни наблюдава как се отдалечаваме. Даруин се промъква откъм двора и се гали около краката ѝ. Тя го взема в ръце и ни маха, докато вървим по пътя.