Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 59

Алекс започна да тренира сърф в гимназията и се влюбваше в този спорт все повече с всяка година. Аз си мислех, че ще стане обратното, че той ще изгуби интерес, но щом се изнесе от дома на родителите си — щом заживяхме заедно, — той започна да ходи на сърф още по-често. Шегувах се, че когато сме наистина заедно, в наш дом, ще иска да се махне от мен. Сякаш океанът му беше любовница. Стараеше се да държи приятелите си от сърфа настрани от другите си приятели; и сърфът, и приятелите му от сърфа бяха нещо като тайна, нещо само за него. Опитвах се да проявя разбиране, дори пробвах да се науча.

— Веднъж се опита да ме научи — разказвам на Съмър.

Тя изплаква ръце и се обляга на плота.

— Да караш сърф ли?

Кимам.

— Беше ужасно.

— Първият път е…

— Знам. Той каза същото.

Разбърквам ризотото още веднъж, след това изключвам газовия котлон.

Денят беше мрачен. Излязохме сами. Алекс не спираше да ме пита дали съм сигурна, сякаш се надяваше да ме разколебае.

— Мислех си, че ще бъде лесно — признавам аз. — Качваш се на дъската, изправяш се…

— Ами… — В тона на Съмър долавям съчувствие и подкрепа.

— Знам, че е нужна практика.

Алекс ми го беше казал.

— Миличка, никой не успява от първия път. — Опитваше се да ми вдъхне кураж, но аз усещах раздразнението му. Той беше нетърпелив, а аз бях инат и избухлива.

— Пробвай отново — настояваше той, затова пробвах. Опитвах отново и отново, разочарованието ми растеше, ставах все по-тромава.

— Не се съсредоточаваш. Ядосваш се — оплака се той.

Настоявах, че не е вярно, макар да бе точно така. Бях побесняла. Освен това треперех от студ и се чувствах като кръгла глупачка.

Той се опита да ми покаже основното, но представи всичко прекалено простичко. Сърфът беше в паметта на мускулите му, в кръвта му, в мислите му. Беше като сянка, просто част от него. Докато го наблюдавах как действа без всякакво усилие, се ядосвах още повече, ставах още подръпната и рязка.

Излязохме от водата и Алекс ми показа какво да правя, след като извади дъската от водата.

— Ето така — приклекна, — и после така — стана и запази равновесие. Аз ровех с крак пясъка, ръцете ми бяха кръстосани пред мен, а устните ми измръзнали. — Ти гледаш ли? — попита той и въздъхна.

Влязохме отново и морето ме дръпна под водата и ме запокити под една вълна, също като играчка, на която се подиграваше. Излязох, готова да се прибера, устата ми пълна със сол, косата с пясък.

— Не е за всеки, нали? — казвам на Съмър.

Тя ме поглежда тъжно, а очите ѝ издават, че е сигурна, че сърфът може да бъде за всички, трябва да бъде за всички, че е най-прекрасното нещо на света. Странните ѝ синьо-сиви очи се впиват в мен, сякаш иска да обясни. Представям си я в морето, прилича на риба, движи се като създадена за водата. Знае къде да постави крака, как да балансира, как да падне, без да се нарани, за да не се удави. Вероятно е от онези момичета, които се носят по вълните, все едно танцува с целия океан; с водата изпълняват различни роли, движат се различно. Океанът води, а тя просто откликва.