Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 57

— В кое училище? — любопитствам.

— Джелибийнс Монтесори. — Усмивката на Хюя се е стопила, а тя се мръщи.

— Супер, а? — шегува се Бела, когато чува отговора ѝ.

Хюя свежда очи към сандалите си и размърдва пръстите на краката. Спомням си колко мразех лелите да ме разпитват как е минал денят ми: Как беше в часа по география? Имаше ли достатъчно храна? Какво прави през междучасията?

— Става — отвръща Хюя. — Понякога учим поезия, тя ми харесва. — Поглежда към баща си, който обсъжда с татко градинарството. Двамата говорят за някакъв тор. Тя снишава глас: — Другите момичета от училището ходят на балет в Боу.

Кимам бавно.

— Двете с Бела ходехме на балет.

Тя ме поглежда преценяващо.

— Наистина ли?

— Да. Преподаваше ни госпожа Талбът.

— Харесваше ли ти?

Замислям се над въпроса. Леля Роза убеди татко да изпрати двете ни с Бела на балет. Не било здравословно Бела да търчи боса с братовчеда Вини, а аз да си живея, забола нос в някоя книга. Балетът трябваше да ни спаси от нас самите и да ни превърне в дами.

— Горе-долу — отвръщам.

— Трябваше ли да обличаш онези полички, които стърчат?

— Туту ли?

— Да.

— Не, така и не стигнахме до този етап. Имахме си розови трика и бели клинове, черни цвички.

Хюя стиска замислено устни.

— Всички имат черни обувки.

Кимам. Госпожа Талбът те пращаше да си ходиш, ако нямаш черни обувки. Никой не смееше да ѝ се противопостави. Тя беше истинска карикатура на учителка по балет — косата ѝ беше прибрана на кок, крайниците ѝ бяха слаби, жилави, по лицето ѝ се беше изписало кисело изражение.

— Искаш ли да ходиш на балет? — питам тихо аз.

Хюя свива рамене.

— Обичаш ли да танцуваш?

— Не знам.

— Не знаеш ли?

— Вкъщи не танцуваме много.

Нещо в изражението ѝ, намръщената муцунка, ми напомня на Бела като момиче. И ние не танцувахме много у дома. Татко разказваше, че мама била прекрасна танцьорка, но астмата не ѝ позволявала да танцува често.

— Какво мисли татко ти? — питам аз.

— Не му харесва гримът и роклите. Казва, че момичетата приличали на възрастни, че съм имала предостатъчно време, за да съм възрастна, че сега ми е времето да съм момиче.

— Аха.

— Каза, че просто искал да се порадвам на детството си.

Това ми се стори добро обяснение.

— Ами…

Гласът на Бела долита от другата страна на масата.

— Танците са забавни.

Двете с Хюя я поглеждаме. Дори не знаех, че все още слуша.

— Миналата година ходих на вечерен курс по кючек. Беше много… освобождаващо. Усещах истинска свобода. И се обличах в… — тя снишава конспиративно глас, — дрехи с пайети.

Хюя се усмихва и се намества по-близо до мен.

— Обзалагам се, че ще станеш страхотна танцьорка — добавя Бела. — Какво казва майка ти?

Хюя мига. Тя обръща кръглите си очи към баща си, а той се откъсва от разговора с татко, за да срещне погледа ѝ.

— Какво има, сладурче? — пита той, сякаш тя му е задала въпрос.

— Ами… — мърмори Хюя.

— Говорехме за занималнята след училище — бързам да отговоря. — Хюя каза, че харесва поезия.