Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 54

Бела и татко ме настигат, когато съм край пътя. От асфалта се вдига топлина на вълни и затопля краката ми, скрити под дънките. Бела разказва на татко за приятелка, която имала галерия.

— Започнала е от нищо. Излага собствените си творби, както и на други художници в общи изложби, които кръщава на фазите на луната. Измислила е хитри начини да нарече луната: медена луна, гръмовна луна, есетрова луна…

— Значи дава на луната различни имена, така ли? — уточнява татко.

— В зависимост от сезона. Предполагам, че това е начин да определи времето.

— Хитро.

Минаваме покрай вдлъбната пощенска кутия с жълто цвете отстрани. Боята се е олющила от жегата на многобройни лета. Флагчето на кутията се е килнало на една страна. Джак се оказа прав: това бе най-грозната пощенска кутия на цялата улица.

Когато пристигаме в дома на Мериъм, тя се показва на вратата на малката си зелена къща и размахва зелена кухненска кърпа.

— Здравейте! Влизайте!

Вдигнала е косата си и две огромни сребърни обеци се полюшват на ушите ѝ. Бела маха с ръка, ухилена широко. Хлътва в къщата, но преди това ни дава знак да я последваме.

Минаваме по пътеката към вратата и усещаме аромата на чесън, препържено масло и пресни билки, които се носят отвътре. Кафява котка със зелени очи се шмугва покрай нас. Животното е едро, колкото куче, но се оказва бързо.

Гласът на Мериъм долита при нас.

— Това е Даруин. Огромно котище. Със сигурност е тръгнала на лов. Дано не си е набелязала някоя птичка. — Излиза от една от стаите, по всяка вероятност кухнята, стиснала лъжица в ръка. — Опитвам се да го отуча да лови птици, но… Елате, не стойте в коридора. Трапезарията е в другия край. Съмър слага приборите. Все още чакаме Джак и Хюя. Ще ви отмъкна виното след минутка.

Бела целува Мериъм по бузата и минава през задната стая. Татко тръгва след нея и стрелва с поглед хаоса в кухнята, където Мериъм се е надвесила над пет тенджери и тигани. Виждат се десетки медни съдове и тави — някои колкото чиния за хляб, увиснали от кукички на тавана.

Мериъм е със спретнат панталон с отрязани крачоли, кремава блуза с къдри и кожени сандали. Застанала е край дървена дъска за рязане, на която я чака купчина зелен магданоз. До огромния отдушник се вижда портрет на гола жена, стиснала в ръка кана с вода. Цветовете — светло синкавозелено, яркосиньо и кобалтово — са наситени, също като масло, сякаш размазани с нож.

Мериъм обръща глава и ми отправя нежна усмивка.

— Как си днес?

— Добре, благодаря.

Тя кима, сякаш знае, че не е точно така.

— Аз ще… — започвам и соча към трапезарията.