Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 53

— Той много обичаше да ходи там — шепна аз.

Съмър също отправя поглед натам, сякаш можем да видим водата, въпреки че няма начин.

— Така е — съгласява се тихо тя.

Поглеждам поничката в ръката. Разделена е на две, пречупена, прилича на полумесец. Прилича на буквата С.

Денят отстъпва на вечерта, когато прокарвам четката през косата си, а Бела и татко си говорят пред бунгалото. Татко е в кафяв панталон, изгладена риза и кожени обувки. Златната верижка на медальона му със свети Кристофър, който винаги носи, намига над най-горното копче на ризата. Бела е изровила рокля, незнайно откъде, вероятно от багажника на скапаната си кола, който, както ми се струва, е побрал цял един гардероб, натъпкан на безформена топка. Роклята е дълга, обсипана с малки пеперудки в какви ли не цветове. Сложила си е златни халки на ушите и гланц за устни. Държи в ръка бутилка просеко. Татко е понесъл платнена пазарска торба с бутилки червено италианско вино. От прозореца ги наблюдавам как се смеят. Имам чувството, че гледам филм.

Винаги когато татко се опитваше да ми каже нещо за Бела, аз преставах да го слушам. Накрая той престана да ми казва, че тя е звъняла, и престана да ме моли да поговоря с нея. Пет пари не давах, че всички от семейството си мислеха, че съм инат. Предпочитах да се преструвам, че сестра ми се е изпарила. Нещо като магия.

Прокарвам четката през косата си бавно, лениво. Докато бяхме малки, дори след като мама почина, двете с Бела сядахме пред телевизора и аз разресвах косата ѝ и я сплитах. Косата ѝ, дълга и къдрава, винаги беше пълна с възли. Поставях длан на скалпа ѝ и четках внимателно, за да не я оскубя. Къдриците се превръщаха в ситен пух, нещо като захарен памук, който бухваше около главата ѝ като ореол. Тя много обичаше да я сплитам в нещо като корона. Аз сядах, стиснала фибите в уста, тананиках си, а Бела смучеше палеца си. Татко загряваше замразената вечеря, която някоя от лелите беше донесла. След като всичко мина — и погребението, и неизбежните сенки, които мама бе разхвърляла из цялата къща — настъпи нещо като мир. Дойде спокойствието.

Поглеждам отражението си в изкривеното стъкло на прозореца и го използвам, за да си сложа обеци. Те са кръгли, от червено злато, приличат на малки копченца. Леля Роза ми ги подари за осемнайсетия рожден ден. Мръщя се на неясното отражение. Нелепо е да се контя. Нелепо е да ходя на вечеря. Под очите ми има тъмни кръгове, а бузите ми са увиснали, сякаш съм десет години по-стара. Облизвам бледите си устни. Разчитайте на Бела да уреди среща за вечерта! Не можа да дойде на погребението, но успя да си уреди покана за вечеря няколко минути след като се довлече. Възмущението ми се надига и ме прогаря също като киселини в стомаха.

Излизам от бунгалото, заключвам вратата и пъхвам тежкия ключ в джоба на дънките.

— Bedda, cara mia — подхвърля татко. Красива си.

Бела ми се усмихва.

— Готова ли си?

Без да ѝ обръщам каквото и да е внимание, аз поемам по пряката пътека през гората. Вдишвам дълбоко, за да събера смелост. Слънцето все още грее, летните дни не са далече. Светлината оживява от разни танцуващи неща — буболечки, падащи иглички на борове, малко перце, което се носи към земята. Гората е жива, разлистена, пълна със заредени с надежда създания, които растат и надигат главици. Изпълвам дробовете си и крача пред сестра си и татко, който пази чистите си обувки. Някъде пред мен се стряска птица и наддава писък, сякаш ме ругае. Перата ѝ са в черно и синьо — поредната стелерова сойка, може би същата. И тя преценява гостите ми и мен.