Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 51

За украса: смесете пудрата захар и канелата в съд с плоско дъно. Направете от тестото малки топчета и ги оваляйте в захарта (ако ви свърши сместа от захар и канела, си направете още малко). Подредете топчетата в предварително подготвената тавичка. Притиснете леко печен бадем върху всяко топче.

Печете, докато nzuddi станат светло златистокафяви, около 15 минути.

Оставете ги да изстинат напълно, преди да ги поднесете. Издържат до две седмици в съд с плътно затворен капак.

Девета глава

Следобед, когато Бела отива да купи вино за вечеря, тайнственото момиче се появява отново. Застанала е край столовете, държи кафяв хартиен плик. Стиснала е устни, сякаш се е стегнала за онова, което следва, но когато ме вижда, се насилва и се усмихва.

— Здравей — поздравявам аз.

— Здрасти. Аз съм Съмър — обяснява тя с известно неудобство.

— Съмър Харисън. Спомням си.

Днес изглежда различно. Отново е с шапка, но косата ѝ е различна, бухнала, сякаш току-що я е сресала.

Поколебава се, преди да вдигне плика.

— Донесох ти нещо.

Пристъпвам към нея. Пликът се оказва по-тежък, отколкото изглежда. Развивам горната част и надничам вътре. Хляб. Тъмна коричка, кръгли самуни, хляб с мая, поръсен с нещо, може би розмарин, и две посипани със захар понички.

— Довечера ще ходя у Мериъм — казва тя. — Реших да се отбия и… работя в… Брат ми е собственик на пекарната. Брашнената ферма.

Поглеждам я. Бузите ѝ са поруменели. Тя отново пробва с вече познатата ми усмивка.

— В Едисън ли? — питам. Помня опашките в пекарната, която Алекс наричаше „новата“. В редките случаи, когато идвахме заедно до бунгалото, обикновено не спирахме в Едисън. Алекс мразеше опашките, винаги бързаше да пристигне тук и да влезе в океана.

— Да. Брат ми и жена му, Инес, са собственици.

— Казват, че е добра — отбелязвам аз.

— Така е. Роки си откри призванието. Роки е брат ми. — Тя млъква за кратко. — Всъщност, той се казва Бийкън, но всички го наричат Роки.

— Като Бийкън Рок ли?

— Да. Точно като Бийкън Рок. Мама… мисля, че Роки е бил… — Съмър се мръщи по странен начин. — Бил е заченат там. Нещо такова.

И двете се усмихваме.

— Не са много хората, които знаят този факт — признава тя.

— Значи, ако го срещна, да му казвам просто Роки.

— Благодаря.

И двете поглеждаме към столовете, но не сядаме. Съмър изглежда се колебае, но така и не разбирам каква е причината.

— Не трябваше да ми носиш каквото и да било — подхвърлям аз.

— Не, но… знам… но… — Тя притиска ръце към джобовете на дънките си. — Исках да… да се извиня за онзи ден.

Връщам се към срещата ни на пътеката.

— За какво трябва да се извиниш?

— Държах се малко странно.

— А, няма нищо. Сигурно и аз съм се държала странно. Напоследък все странно се държа.

Тя ми отправя усмивка на благодарност, а аз продължавам.

— Все ми се струва, че те познавам отнякъде.

Тя кима, но не отговаря.

— Искаш ли да седнеш? — предлагам ѝ аз.

— Благодаря.

И двете сядаме, но Съмър едва допира крайчеца на стола си. Откъм храстите долита подсвирване, прекъсва ни и двете поглеждаме в посоката, от която се разнесе. Хюя подскача пред баща си, който вдига ръка, за да поздрави и двете ни.