Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 49

— Тук ли се храниш? — пита неочаквано леля Роза и ме поглежда обвинително.

— Да, с какво се храниш? — пита леля Кони, преди дори да отговоря, и вирва брадичка.

— Ние с татко ѝ донесохме храна — обажда се Бела. — Нали, татко?

Татко ми се струва мрачен, но кима.

— Има една съседка, Мериъм, тя отглежда най-невероятните зеленчуци, нали, Франки?

— Да — изненадана съм, че сестра ми ме защитава.

— Аспержи, ревен, подправки — достатъчно са за голямо семейство, лелче Роза. Има зеленчукова градина също като твоята, лелче Кони. Е, не е хубава като твоята, разбира се, но тя е невероятен градинар. — Лелите зяпват Бела. — Довечера ни покани у тях. Тук общността е много активна. Мериъм, Джак…

— Не знам дали ще ходим — прекъсвам я аз.

— Мериъм покани и теб, татко — продължава Бела.

Леля Роза грейва.

— И Джузепе ли е поканила?

— На колко години е тази жена? — любопитства леля Кони.

— Не знам. Може би на петдесет. Държи се като младо момиче, нали Франки?

— Какво ще рече това, че се държи като младо момиче? — пита подозрително леля Кони.

— Означава, че е тигрица — прихва Винченцо.

Забелязвам как ъгълчетата на устата на Бела потрепват.

Леля Кони се мръщи още по-страшно.

— Това пък какво означава?

— Просто исках да кажа, че е стегната жена в добро здраве — обяснява Бела. — Голяма оптимистка.

Леля Роза кима.

— Това е добре, нали Кони?

— Струва ми се означава, че е голям развейпрах — свива рамене Винченцо.

Бела го сръчква в ребрата и той се мръщи.

— Сигурно е приятна жена — заявява обнадеждено леля Роза.

Татко ни оглежда, докато очите му не се спират на мен.

— Каква е тази работа, Франки? Вечеря, а? Да не би да сме…

— Не, татко, искам да кажа, ами, може би… Не съм…

Бела ме прекъсва.

— Да, татко, вечеря. Мериъм живее малко по-надолу по пътя. Казах, че ще занесем вино.

— Каза, че ти ще занесеш вино — поправям я аз.

— Точно така. Ще ни чака в седем. Много ще ти хареса, татко. Много мила жена, нали така, Франки?

— Много е приятна — съгласявам се аз.

— Добре, добре — обажда се весело леля Роза. Оглежда отново бунгалото и говори почти на себе си. — Да ти кажа, Франки, това бунгало може да стане много уютно с малко грижи. Възглавнички, хубави пердета. — Тя поглежда пода. — Килим.

— Възглавнички — мърмори Винченцо и клати глава.

Леля Кони ми подава празната си чаша.

— Според мен това е малко пресилено, soru. Сигурна съм, че е пълно с плъхове.

— Не е, лелче — успокоявам я аз.

Леля Кони ми отправя изпепеляващ поглед.

— Добре че Изабела е тук с теб. Поне един човек от семейството. Иначе нямаше да се чувствам добре. Въпреки че… — Тя приковава Бела с поглед. — Франческа, горкото ми момиченце, преживя предостатъчно и без твоите… лудории. Трябва да се грижиш за нея. Ще се справиш ли?

Бела мига и свежда очи към пода. Дори Винченцо я е зяпнал.

— Не ми трябва някой да се грижи за мен — протестирам аз, но никой не ми обръща внимание.

— Si, Zia — обещава тихо Бела.

— Bonu — отвръща леля Кони.

— Добре! — плясва бързо с ръце леля Роза, след това скача на крака. — Всичко е уточнено. Благодаря ти за кафето, Франческа, не беше ужасно. Джузепе, ще ни закараш ли обратно преди срещата за вечеря? Аз имам ангажимент.