Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 48

— Избяга — повтаря леля Кони и отпива от еспресото. — Не съм и предполагала, че ти си способна на подобно нещо, Франческа. По-скоро…

— Тревожехме се — прекъсва я леля Роза. — След погребението. Би трябвало да си със семейството, Франческа. Твоята кръв. Семейството се грижи за теб.

Поглеждам към татко с надеждата да ме подкрепи, но той е свел поглед към леглото и по този начин показва мълчаливото си съгласие с лелите. Това е тя, намесата на семейство Капуто: изпълнено с обич, но натрапчиво, дарява те с щедра доза чувство на вина.

— Добре съм, честна дума. Просто ми трябва малко време.

Леля Кони сумти, сякаш говоря глупости, и оглежда неодобрително бунгалото.

— Ела си с нас, миличка — моли леля Роза.

Клатя бавно глава и тя ме поглежда нещастно. Гърдите ми се свиват и аз едва намирам сили да преглътна.

Не помня последния път, когато не съм послушала лелите си. Или пък татко. Не мога да кажа какво трябва да… просто не мога да се върна в апартамента ни. Не мога да понеса мисълта, че Алекс е мъртъв. Не мога да понеса шепота на странното облекчение, което ме кара да се чувствам ужасно. Не мога да понеса което и да е друго място, освен това тук, където всичко е зелено и простичко.

Татко вдига глава към мен. Моля те, прояви разбиране, моля го с очи. Ако има човек, който е в състояние да разбира, то това е татко.

— Si tistuni — мърмори ядосано леля Кони. Какъв инат.

Винченцо наднича в бунгалото.

— Вижте кого открих.

Бела се вмъква покрай него. Усмихва ми се с неудобство, след това се оглежда, тъй като вижда интериора за пръв път. Все още е в дрехите, в които правеше йога упражненията: клин и тениска.

Леле Кони я оглежда.

— Buongiorno, Изабела.

Разделя сричките в името на Бела на симпатични пакетчета: И-за-бе-ла.

— Buongiorno, лелче Кони, лелче Роза.

Бела пристъпва към тях, за да ги целуне.

— Готина бърлога — заявява през смях Винченцо, докато се оглежда. Наднича през прозореца, подпрял се с длани на плота. — Има нужда от една вана.

— Франческа отказва да се прибере — заявява отсечено леля Кони.

Бела ме поглежда, но мълчи.

— Ще се прибера, лелче — отвръщам аз и усещам, че ми е горещо. В бунгалото стана пренаселено. — Само че няма да е точно сега.

Винченцо побутва плота, покрит с линолеум.

— На колко години е това място? Господи, сигурно е поне на сто. Сериозно говоря. Голяма дупка.

Никой не му обръща внимание.

Братовчедът Винченцо е красив млад човек: мускулест, с красиво лице и гъста тъмна коса. За леля Роза той е Господ Бог, слязъл от небето, но истината е, че е мързелив и пакостлив. Двамата с Бела бяха много близки като деца. Веднъж ги хванаха да крадат от местната дрогерия. Винченцо каза на майка си, че щели да платят за червилата, дезодорантите и сенките, които бяха задигнали, и леля Роза му повярва. Той е зеницата на окото ѝ. От известно време работи като продавач-консултант в магазин за електроника. Винаги има най-новите уредби и телефони, последен писък на техниката. Все още живее при леля Роза и чичо Роберто, а по стените на стаята му са закачени постери на дългокоси момичета в бански с устни, натежали от гланц.