Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 46

Леля Кони е с вталено сако в комплект с рокля в консервативно зеленикаво-сиво, същият цвят като очите ѝ. Фигурата ѝ никога не е имала извивките на Роза. Тя е висока, като колона, прилича на дугласка ела.

— Вътре ли си? Мили боже, тя вътре в това ли е? — пита Роза.

— Роза… — обажда се отново татко.

Следва кратко мълчание, последвано от острия отговор на леля Кони.

— Пусни ме веднага, Джузепе. Франческа? Франческа, излез на мига оттам и ме погледни!

— Франческа! — чувам уморения глас на татко. Уморен е, но пък пълен с обич. — Би ли излязла за малко? Лелите ти искат да те видят, миличка.

Леля Кони не въздържа мърморенето си.

— Открай време я дундуркаш и глезиш, Джузепе.

Най-сетне пристъпвам към вратата. Кони е подпряла ръце на бедрата си. Татко се е намръщил, а Роза се е привела, за да перне някаква прашинка от полата си. Винченцо е все така ухилен, мускулестите му ръце са скръстени на гърдите, слънчевите очила са свалени и висят на гърдите му.

— Франческа Тереза Капуто — въздиша леля Роза и пристъпва към мен с широко разтворени ръце.

— Извинявай, лелче, аз…

— Добре ли си? — пита татко.

— Добре съм — отвръщам и се старая да говоря убедително.

— Видяхте ли, казах ви, че е добре — заявява татко тихо и спокойно.

— О, за бога! Погледни я само! Изобщо не е добре. Тя прилича на… заприличала е на… бездомница — заеква леля Роза.

Винченцо отпуска ръка на гърба на майка си, за да я успокои.

— Mamina.

Прокарвам ръка през косата си.

— Тя е съвсем добре тук… както каза Бела — татко подбира думите си много внимателно, както винаги, когато е със сестрите си.

Винченцо ме поглежда.

— Къде е Бела?

Свивам рамене.

Той се отделя от майка си, за да огледа заобикалящата ни гора.

— Погледнете ѝ косата. Ама какво е облякла?! — леля Роза говори така, сякаш ме няма, задъхано, без да крие ужаса си. — И не си е сложила грим! Прилича на скитница.

— Всички ще решат, че е луда — съгласява се леля Кони.

— Лельо Роза, лельо Кони, добре съм. — Говоря любезно, въпреки че бях готова да кипна, когато ме нарекоха луда. — Влезте, заповядайте. Разгледайте.

В мига, в който ги каня, вече съжалявам.

Татко прегръща леля Роза през раменете, за да ѝ вдъхне кураж, гали я по гърба и шътка.

— Франческа не е луда — обяснява тихо и кротко той. — Хайде, да пием заедно кафе.

— Вътре ли? — сумти Роза. Бърка в чантата си, измъква малка пластмасова кутия, дръпва от нея кърпичка и внимателно попива крайчетата на очите си.

Леля Кони скръства ръце и ме поглежда намръщено.

— Имам чайник, кафеварка за еспресо — обяснявам и се чувствам неловко. — Много е удобно.