Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 44
Хана Тъниклиф
— Ами вино? — пита Бела.
— Добре, вино става. Чудесно — поглежда доволно Мериъм.
— Не, чакай, Бела няма да остава — обяснявам аз, но те двете не откъсват погледи една от друга.
— Много ли ще бъде невъзпитано, ако те помоля… — Бела облизва устни. — Баща ни, Джо, той ще бъде съвсем сам у дома…
— Бела! — съскам аз.
— Разбира се — отвръща Мериъм. — Колкото повече, толкова по-весело.
— Весело и прекрасно — отвръща Бела с усмивка.
— Така казват.
И двете избухват в смях, а аз си казвам, че ще ми бъде най-добре, ако съм поне на километър разстояние.
— Недей, Бела — шепна настойчиво.
— Всичко е наред, Франки — гали ме по ръката Мериъм. — Обичам да посрещам гости. Освен това трябва да се отърва от някои от зеленчуците. Това е чудесно решение. Честна дума, никак не ме притеснявате. Напротив. Като съм заета, не се сещам да се забърквам в неприятности. — Тя вдига кошницата. — Ще ви чакам довечера, към седем. Добре ли е? — Тя ме поглежда.
— Много ти благодаря — заеквам аз.
— Благодаря, Мериъм — отвръща небрежно Бела.
Нямам сили да я погледна. Смачкана, къдрава, връхчетата на косата в канелен цвят, широка усмивка, обецата на носа ѝ хвърля отблясъци, образец на човек, на когото да имаш пълно доверие. Почти елегантна. Очарователна. Тя обаче е змия. Обръщам ѝ гръб.
— Лелите ще дойдат — провиква се тя към гърба ми.
— Какво?
— Лелите ще дойдат. Трябваше да ти кажа. — Тя говори почти извинително. — Освен това… няма да си тръгна, Франки.
— Супер — мърморя. — Направо супер.
Чистя гневно бунгалото. Накисвам приборите във вряла вода; измивам всички повърхности с мокра кърпа, бъркам дори вътре в шкафовете. Прахът е навсякъде — гъст, сив и мъхав. Пъхвам книжката за оцветяване и моливите в едно чекмедже, а след това увисвам юргана в червено и бяло на облегалката на стол, за да се проветри. След това похапвам ревен, кисело мляко и парче хляб, правя си кафе и го изпивам край прозореца, докато наблюдавам как Бела прави йога.
Тя се навежда и протяга също като котка, дълго, бавно, сякаш крайниците ѝ са прикрепени хлабаво към тялото. Кожата ѝ е златна, както и по времето, когато бяхме деца и прекарвахме дните си на открито, но сега вече е изгубила тийнейджърската пухкавост. Чертите на лицето ѝ са станали по-остри, ръцете са по-слаби. Тя се движи с лекота, сякаш нищо не се е случило, сякаш винаги е била на това място, сякаш на никого не е предстояла сватба, сякаш никой не е умрял.
Иска ми се да изкрещя нещо жестоко: „Изглеждаш нелепо!“, или да избълвам на един дъх всички колоритни неща, които биха казали сицилианците. Само че не го правя. Не искам тя да разбере, че я наблюдавам. Не искам пак да се опита да разговаря с мен.
Тя навива постелката си за йога и я хвърля в багажника на колата. След това разтърсва крака и влиза в гората, сякаш я притежава, сякаш участва в реклама за спортно облекло.
Взирам се към дърветата, дълго след като тя се е скрила от погледа ми, и изпращам безмълвни ругатни по неин адрес.
Типично сицилианско ястие, което да сервирате на семейството за обяд или вечеря.
