Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 42

— Франки… моля те… защо се караме? — пита тя сега. — Няма никакъв смисъл. Стига, де.

— Не — успявам да изрека с почти нормален глас. — Не. Не те искам тук. Не искам да говорим. Искам да остана сама.

Очите ѝ блестят на угасващата светлина.

— Може пък да ти помогна. Да си оправим отношенията.

— Ти ли ще ми помогнеш? Никога не си помагала на никого. Какво искаш?

Бела се изправя.

— Нищо не искам. Искам да кажа… Искам отново да сме сестри. Може би дори приятелки.

— Защото?

Тя се мръщи.

— Няма защото. Защото сме от едно семейство.

— Имаш нужда от пари. Имаш нужда от място, на което да пренощуваш.

— Не. — Тя протяга ръка, но аз се отдръпвам от нея. — О, Франки…

— Не ти вярвам.

— Soru… Сестричке.

— Не ми говори на сицилиански, все едно най-неочаквано си станала член от семейство Капуто! — Отново повишавам глас. Стискам здраво рамката на вратата.

Лицето на Бела става строго.

— Аз съм от семейство Капуто, Франки. Също както и ти. Знам, че напоследък не се мярках много, но това не променя този факт. Освен това… имах основателна причина.

— А, да. Както обикновено си имаш причини. Махай се!

Опитвам се да затворя вратата, но Бели вдига длан и ме спира.

— Махни си ръката! — настоявам.

— Няма — заявява спокойно тя.

— Махни си ръката.

Между вратата и рамката остава двайсетсантиметрова пролука.

— Махни си ръката!!!

— Няма да си тръгна, Франки. Вече не.

Виждам я отново каквато беше навремето. Черната коса се спуска към него, ръката ѝ, притисната приканващо под бедрото. Червените устни търсят нещо, което не ѝ принадлежи.

— Махни си ръката, да не ти счупя пръстите!

Щом тя отдръпва ръка, аз хлопвам вратата.

Спя на пресекулки, изритвам завивките и се събуждам премръзнала, заравям се отново под прашния юрган, след това се събуждам отново, горещо ми е, кожата ми лепне от пот. Когато настъпва утрото, се чувствам дори по-уморена, отколкото когато си легнах. Чувам гласовете отпред и отначало се чувствам объркана, след това ме обзема раздразнение.

— Фермер от Едисън. Той ме докара тук, а когато си тръгна, аз останах. Стана добре. По-хубаво е без него.

Понася се гръмък смях.

— Домът на виден гражданин — говори Бела. — Преди около пет години. Добре се получи.

— Йогата… само тя ме поддържа.

— А, рисувам по малко!

Обсъждат художници, за които никога не съм чувала, и разговорът става забързан, накъсан от още смях. Говорят една през друга, бъбрят също като катерици.

— Прекрасна беше, нали? Какви цветове. Дива работа.

— Те, разбира се, бяха неговите музи.

— Кожата… косата… карат сърцето ти да запее.

Ставам и отварям вратата. Бела седи в автомобила си, рошава, по лицето ѝ се е изписала умора, въпреки това се усмихва. Извила се е настрани, така че краката ѝ висят навън. Мериъм е гушнала торба.

— Франки! Добро утро! — чурулика Мериъм, когато ме вижда.

Бела вдига поглед, но усмивката ѝ се стопява, когато отправям към нея стъкления си поглед.

— Тъкмо се запознах със сестра ти, Изабела.

— Бела. Хората ми казват Бела — прекъсва я тя.

— Красива. Нали това означава?

Бела кима.

— И двете сте красавици. Красиви сестри — обръща се Мериъм от едната към другата. — Сега забелязвам приликата. Сигурно и майка ви е много красива.