Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 41

Изключвам походния котлон. От съдинката се вие дим, около мен се разнася аромат на свинско и резене, на домати, къкрили, докато не са станали сладки. Вдишвам дълбоко и забравям и за каноли, и за касата, и за разните там сладки.

Изчаквам съдът да се поохлади и го поставям на масата, а след това загребвам лъжица след лъжица и поднасям към устата си. Вдигам поглед, когато чувам драскане по покрива. Може да е миеща мечка. Но едва ли животното е толкова едро, може да е катерица. Или пък призрак.

Замислям се за Хюя и Джак, питам се дали се хранят пред телевизора или на маса. На маса, решавам, въпреки че Хюя едва успява да остане на едно място, а Джак ѝ се кара, защото бобът хвърчи в какви ли не посоки. Трохи от хляба на Мериъм падат в скута им. Представям си ги как говорят с пълни усти.

Отпускам длан на издутия си стомах. Уморена съм. На това място се чувствам уморена, когато светлината започва да избледнява, сякаш с всяка минута все повече се превръщам в животно и губя човешкото. Циркаден ритъм. Помня термина от часовете по биология. Влизам в синхрон с вдишването и издишването на гората. Превръщам се в птица или пеперуда, или бръмбар. Тук се чувствам в безопасност и не искам да си тръгвам.

На алеята отпред чувам хрущене на гуми, а след това животното на покрива хуква нанякъде. Стъпките — туп-туп-туп-туп — се придвижват по цялата дължина на покрива, след това шумът изчезва, по всяка вероятност животното е потънало в горския мрак.

Звукът е заменен от човек, който думка по вратата леко, но бързо. Знам кой е дори преди да чуя гласа.

— Франки, отвори.

— Казах ти да си вървиш.

Тя започва да шепти.

— Отидох си… а после…

Сумтя.

— Супер. Не те искам тук.

— Пусни ме да вляза.

— Върви си. Казах ти да си вървиш. Нямаш работа тук.

Тя се колебае дълго.

— Нито пък ти.

Гърдите ми се стягат, пръстите се свиват в юмрук.

— Vaffanculo, Бела!

— Исках просто… — В гласа ѝ долавям извинителна нотка.

— Изобщо не ми се слуша!

— Искам да поговорим…

— Аз обаче не искам да говоря с теб! — Вече крещях. И се мразех заради това.

Отварям вратата със замах и Бела се олюлява назад. Очите ѝ са кръгли, пълни със сълзи. Напомнят ми за друго време, когато бяхме деца. В един летен ден къщата беше пълна с хора, облечени в черно, които говореха на италиански. Жените носеха обточени с дантела кърпички, а мъжете пушеха цигари с горчив аромат. Скрих се под леглото, за да се махна от мириса на горещина и прах, докато вадех фибите от косата си. Бела влезе в стаята, видя ме, а аз вдигнах пръст пред устата си. Тя беше едва на четири, дребно дете, приличаше най-много на тригодишна. Не каза нищо, просто се мушна под леглото при мен и погледна към ивицата светлина, и протегна ръка към моята.