Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 39

— Трябва да пробваш. Ще кажа на Мериъм. Можем да ти покажем.

— Мериъм ти е… О… Не знам дали съм…

Шук-шук-шук-шук-шук прекъсва ни гласът на птицата. И двете се обръщаме бързо и виждаме стелеровата сойка, кацнала на клон до нас, синята опашка щръкнала към нас, открила задните си части. Определено е мъжкият, толкова е нагъл. Хюя се киска, аз не се сдържам и също прихвам.

— Нахалник — казва ми тя и усмивката и става по-широка.

— Хюя — провиква се мъжки глас.

Хюя пълни дробовете си с въздух, преди да се разкрещи.

— Тууук съм… таткооо!

Толкова е шумна, че стелеровата сойка отлита като черно-синя светкавица.

Джак се появява иззад дугласката ела.

— Трябва ли цялата гора да ехти?

Хюя се обръща към мен.

— Татко все разправя, че съм прекалено гръмогласна.

Усмихвам ѝ се.

— Мислех, че си зад мен, сладурче — казва Джак. Мръщи се и отпуска ръка на главата ѝ. — Извинявай. — Последните думи са за мен, четвъртото извинение, което чувам от него за един ден.

— Няма нищо — отвръщам.

Хюя протяга ръка към неговата и съска.

— Попитах, татко. Тя каза, че няма нищо против.

— Франки — напомням ѝ аз.

— Да, тя, Франки — уточнява момиченцето.

— Добре. Но скоро ще стане време за вечеря, така че трябва да оставим Франки. — Джак ми се усмихва предпазливо.

— Не ме притеснява — отвръщам. — Разказваше ми за птиците.

Хюя кима, след това пуска ръката на баща си и се отдалечава, за да разгледа един храст и коленичи до корените му. И двамата я наблюдаваме — слабите крака, извития гръб, черната коса, паднала над лицето.

Джак прочиства гърло.

— Прочете ли писмото?

Кимам.

— Аз… Виж, едва ли е моя работа да говоря по този въпрос, но видях в новините… чух за…

Хюя е намерила пръчка и се опитва да изчопли с нея нещо от земята. Гледаме нея, за да не се срещнат очите ни.

— Алекс — довършвам вместо него.

— Да — кима той.

— Бяхме сгодени — шепна.

— Да. Прочетох и за това.

Безмълвно го моля да не ми изказва съболезнования и той мълчи.

Хюя наддава писък.

— Татко, открих лигава смръчкула!

Джак се мръщи.

— Не си, котенце. Смръчкулите са по-близо до морето.

Усещам как стомахът ми се напряга, когато той споменава океана.

— Аха. — Хюя грабва пръчката и се прехвърля на друг храст.

Джак ме поглежда.

— Според мен разполагаш с още няколко дни.

— Наистина ли?

— Така мисля.

— Трябват ми… няколко дни — отвръщам и ми се струва, че лъжа.

— Имаш ги — уверява ме той. — Ако ти потрябва нещо, ние живеем малко по-надолу по пътя. Преди да стигнеш до Мериъм. Пред нас е килнатата пощенска кутия със слънчоглед отстрани, няма начин да я пропуснеш. — Той снишава глас. — Това е най-неугледната пощенска кутия на цялата улица. Не казвай на Хюя — тя нарисува цветето, за да я поосвежи.

— Благодаря ти — отвръщам.

Мълчим за кратко и наблюдаваме какво прави Хюя. Не мога да си я представя вътре в къща; тя е само за живот на открито.

Джак заговаря отново.

— Случайно да си намерила книжка за оцветяване вътре?

Обръщам се към него. Той ми се струва разтревожен.

— Работата ми… тя е… Детегледачките са прекалено скъпи, а на Хюя ѝ е приятно тук, при птиците и дърветата.

Понякога идва с мен, когато обикалям. Нямах представа, че ще дойдеш.