Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 38

Хюя ме поглежда. Порив на вятъра разрошва косата ѝ и тя щръква за момент също като перата на стелерова сойка. И сега е боса, кожата ѝ е тъмна като кората на дърво, а под ноктите се е набила пръст.

— Знам всичко — казва простичко тя. — Е, доста неща — поправя се след малко. — Мога да ти кажа много. Стига да искаш. — Не ме поглежда в очите, когато отправя предложението си.

— Да ми кажеш, а? — повтарям.

Гласът ѝ омеква.

— Ако имаш някакви въпроси… нещо такова.

— Ами, там е работата, че не знам колко време ще остана.

Млъквам и се замислям за писмото на госпожа Гарднър, смачкано и захвърлено в ъгъл на бунгалото. След това мислите ме връщат отново в апартамента ни, в кухнята, рано сутринта. Застанала съм до мивката, стиснала в ръка чаша еспресо. Другата чаша е поставена на плота пред мен. Валма от пара се вдигат към мен. Алекс се пресяга покрай мен, за да вземе чашата. Русите косъмчета на ръцете му се отриват в моите. Обръщам се към него…

Хюя свива пръстите на краката си и ги заравя в пръстта. Така и не ме поглежда.

— Да, би било чудесно — отвръщам.

Тя ми отправя широка усмивка. Има лъскави бели зъби, дребни и прави.

— Това означава ли, че ще поостанеш?

— Може би — отвръщам аз по-твърдо, отколкото очаквах.

— Супер. — Най-неочаквано вдига очи към моите. — Татко каза, че не можеш, но аз си знаех, че ще измислиш нещо.

Свивам рамене в опит да покажа, че не ми пука особено.

— Мисля, че мога да остана още мъничко. — След това сменям темата. — А ти защо не си на училище?

— Училището приключи за днес.

Мигам, учудена колко бързо минава времето на това място.

— Разбира се.

— А ти ходиш ли на училище? — пита тя.

— А, не. Вече не.

— Във ваканция ли си? — кокори се тя.

— Ами…

Предполагам, че татко вече се е свързал с шефката ми, госпожа Фратели. Двамата са съученици. Тогава тя не е била госпожа. Познавала е и мама. Не че някога я е споменавала пред мен. Много малко хора го правят, освен лелите и старците в семейството. Струва ми се, че навремето госпожа Фратели си е падала по татко.

— Нещо такова — отвръщам на Хюя. — Трябва малко да си почина. — От живота, мисля си, но премълчавам.

Тя кима доволно.

— Татко се грижи за доста от вилите наоколо. Хората идват през лятото, не остават дълго, а след това не се мяркат цяла вечност. Истинската му работа не е да наглежда вилите.

— Виж ти! А какво…

— Ти обичаш ли да тършуваш?

— Какво?

— Да тършуваш… да ровиш и търсиш, нали се сещаш?

— За градинарство ли говориш?

Хюя прихва.

— Не, не, не. Говоря за тър-се-не. Да търсиш и да си намираш разни работи в гората, които да ядеш. Приятелката ми ме учи как да го правя.

Спомням си как в училище ни предупреждаваха да не ядем някои горски плодове и растения — градски митове за деца, които са помислили отровни плодове за малина и са умрели. Гората винаги ми се е струвала опасно място, докато бях млада. Дори сега се чувствам по-комфортно в къщи и в дворове, под уличните лампи в града и на пешеходните пътеки.

Клатя глава.

— Не, никога не съм правила подобно нещо.

Тя се усмихва широко.