Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 37
Хана Тъниклиф
Когато се отдръпна, стисна ръката ми.
— Погледни.
— Какво? — Тази игра я играехме преди.
— Някой ден трябва да сложим пръстен на тази ръка. По задължение извих очи. Държах се игриво, макар да
копнеех да ми предложи. Копнеех от години.
— Наистина ли мислиш така? След всички тези години?
Той ме привлече към себе си за дълга целувка. Сърцето ми запя. Даниел влезе в кухнята.
— Тук има малки деца.
Двамата се отдръпнахме през смях. Даниъл остана при нас, отпуснал ръце отстрани.
Алекс го сръчка.
— Трябва ли ти нещо, брат ми?
— Не, просто исках да се изнеса от хола.
— Искаш ли моя пунш? — подадох му аз чашата.
— Няма начин. Ненавиждам тази напитка.
— И аз — признах.
И тримата се разкискахме, скрити от госпожа Гарднър. Скоро тя щеше да дойде, за да ни потърси. Господин Гарднър щеше да се събуди. След това щяхме да ядем коледни сладки и да обсъждаме времето, голфа на господин Гарднър или счетоводната фирма, в която щеше да започне работа Алекс. Алекс ме ощипа по дупето, а Даниъл се оплака, че му се гадело от нас, а после пусна резен лимон в ризата на Алекс. Това е единствената част от Коледа, която помня. Забравила съм почти всичко друго, дори какъв подарък ми беше купил Алекс.
Смачквам бавно писмото на топка и го запращам в другия край на бунгалото. То се търкулва през прахта към ъгъла до леглото.
Когато излизам навън, една птица запява тихо.
Облъхва ме мирис на тъмна, влажна, затоплена пръст. Сложила съм пръст между страниците на книгата. Спирам на място.
— Здрасти. — Тъмнокосото момиченце е застанало между малиновите клони, щръкнали към светлината. Облечена е в зелена рокля и клин на зелено райе. Горска нимфа.
Не виждам баща ѝ.
— Здравей, Хюя.
— Може ли да…
— Разбира се.
Тя пристъпва към мен и ме зяпва, поглежда корицата на книгата ми, сякаш не смее да протегне ръка и да я докосне.
Тя обръща глава към звука.
— Стелерова сойка.
— Моля?
— Птицата. Това е стелерова сойка.
И двете поглеждаме към гората.
— Ето я — сочи тя.
Няколко дървета по-навътре черните очи на птичката в синьо и черно се взират право в нас. Перата на главата ѝ са щракнали като индианец пънкар. Прическата ѝ отива. Придава ѝ дързост.
— Красавец е.
— Да, и издава готини звуци. Татко казва, че понякога… имитира? Какво е това?
— Издава звуци като нещо друго.
— Да, като ястреби или катерици. Татко каза, че дори можели да мяукат като котки и да лаят като кучета.
— Супер.
И двете наблюдаваме как стелеровата сойка отлита от клона и отнася песента си.
— Винаги ли виждаш тези птици тук? — любопитствам.
Хюя мига, сякаш иска да разбере дали не се шегувам.
— Да, винаги. Не е от птиците, които виждаш единствено през пролетта или лятото, като колибрите или червенушките. Те не обичат студа и заминават през зимата.
Колибрите ги знам. Нямам обаче представа какви са тези червеношийки.
— Не знам нищичко за това място — шепна аз, по-скоро на себе си.
