Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 34
Хана Тъниклиф
— А, значи познавате Мериъм. — Оставаме загледани една в друга още малко. Чувствам се така, сякаш трябва да знам коя е.
— Ами…
Тя отстъпва настрани от пътеката, за да мина.
— Тук ли ще отседнете?
Обръщам се.
— Да. Ами… за малко.
— За малко — повтаря тя.
Чувствам се объркана.
— Може да се видим — подхвърлям аз.
— Може. Чао, Франки.
Когато пристигам пред бунгалото, виждам нов мъж, който чака. Той е висок, с широки рамене, но малко прегърбен. Кожата му е загоряла. С пръст перва сгънат лист и когато приближавам, прочиства гърло. Забавям крачка.
— Ти ли си Франческа?
Притискам кошницата към себе си.
— Да.
— Аз съм Джак — протяга той ръка.
Поглеждам я, но не я поемам. Той прибира ръката си, мръщи се и се почесва по главата. Косата му е черна, остра, на няколко места се забелязват бели косъмчета. Напомня ми за козината на старото куче на роднина в Сицилия: казваше се
— Работя за семейство Гарднър — обяснява Джак.
Оглеждам го. Миглите му са тъмни и дълги. В гласа му долавям акцент. Не успявам да определя откъде е, но ми е ясно, че не е американец.
— Вие сте бащата на Хюя.
Тогава си спомних, че Хюя ми каза, че името ѝ било от Нова Зеландия. Далечен братовчед на татко веднъж ми каза, че ако пробиеш дупка надолу в Италия и минеш през центъра на света, ще излезеш в Нова Зеландия. Никога няма да го забравя. Братовчедът имаше рошави мустаци с провиснали краища, беше прекалено слаб за италианец, особено за сицилианец, а пък лелите казваха, че не бива да се доверяваш на човек, който не е нахранен добре. Години по-късно открих, че онова, което ми беше казал, не беше истина. Испания е на обратната страна на Нова Зеландия, не Италия.
Джак кима.
— Мериъм ми каза — признавам аз.
— Вече си се запознала с Мериъм, така ли? — Той поглежда кошницата. — А, ревенът. Много е хубав.
Не отговарям и се опитвам да го заобиколя, но той не помръдва от пътя ми.
— Извинявам се, но трябва да… — Той размахва листа като малък флаг. Тъй като не протягам ръка да го взема, той го пъхва в кошницата. — От… ами… от семейство Гарднър.
— Какво е това?
Той ме поглежда с неудобство.
— Те… може да продадат имота.
— Какво?
— Бунгалото. Мислят да го продадат. Може би.
— Да го продадат ли? Какво? Не, не могат.
Джак пристъпва от крак на крак. Късият му панталон с цвят каки е разръфан по ръбовете. „Леля може да ти ги оправи“, мисля си аз, след това си спомням бродерията на сватбената рокля.
— Това е бунгалото на Ерол Гарднър. В семейството е от поколения — обяснявам аз, без да крия объркването си.
— Да. Не съм сигурен дали наистина ще… — Джак въздиша тихо. — Извинявай. — Отстъпва настрани, за да мога да мина.
— Не разбирам.
Той сочи писмото, бяло като крило на чайка в кошницата със зелени връхчета на аспержи.
— Те не искат да оставаш тук — уточнява тихо той. — Аз не… искам да кажа, че това ми е работата, затова се налага да… — Той клати глава, изпъва рамене, но след това отново се извинява.
