Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 32

Тя замахва с ръка, когато чува извинението ми, и застава близо до мен. И двете започваме да разглеждаме доматите. Бузите ѝ са кръгли, гладки, обсипани с лунички.

— Вчера приключих с брането, за да го свърша до третото четиримесечие, и днес се чудя какво да правя — свива тя рамене, след това навежда чашата си към мен. — Искаш ли чаша чай?

— Не, аз трябва да… — Посочвам гората.

— Отседнала си в бунгалото на семейство Гарднър.

— Да. Ти откъде…

Тя посочва алеята, която видях.

— Джак Уитакър.

— Джак ли?

— Той се грижи за имота. Наглежда много от имотите тук.

— Така си и помислих. Той има ли дъщеря?

— Хюя. Запознахте ли се?

Кимам.

— Тя е горско елфче. На ти е с почти всички животни, птици и насекоми тук. Ти да не би да си от семейство Гарднър?

Тя ме оглежда с огромно любопитство. Клатя глава. Щях да бъда, мисля си.

— Джак каза, че си играла на криеница вчера.

— А, не… — започвам да обяснявам, но без особен успех.

— Подходящо място за криеница — заявява Мериъм замислено. — Така останах. Не съм и помисляла, че ще се задържа дълго тук, а после станаха… шестнайсет години. — Тя сочи къщата. — Градината ме задържа тук. Цъфтяща малка изкусителка.

Тя избухва в смях, дълбок, висок, почти като на мъж. Такъв смях би накарал цяла стая хора да последват примера ѝ. Отново поглеждаме зеленчуковата ѝ градина.

— Току-що се наложи да изрежа много от аспержите заедно със стъблата, разбира се, киселец… Вчера беше сух знак, лъв, да не говорим, че луната не ми стигаше. — Сигурно съм я гледала в пълно недоумение, защото тя добавя: — Зеленчуковата реколта е най-добра в третата и четвърта четвърт на луната.

— А, ясно.

— Най-зле е с ревена. Вече започва да ми писва да ям ревен. Като дойде зимата, чак тогава ще се сетя отново за него. В най-скоро време самата аз ще се превърна в ревен.

Усмихвам се. Тя ми действа успокоително, въпреки че косата ѝ е като подивяла, а гласът напевен. Тази жена се чувства добре в кожата си.

— Мога да говоря за градинарство цял ден — продължава тя. — Понякога така и става.

В апартамента ни няма нито една саксия, въпреки това кимам.

— Известно време живях в Рим — дълго е за разправяне, — но дори там успях да си направя градина… на квадратна тераса метър и двайсет на метър и двайсет — хвали се гордо тя.

— Моето семейство е от Италия.

— От коя част на страната?

— Семейството на мама е от Калабрия, а на татко от Сицилия. Двамата са се запознали тук, в Щатите.

Замислям се за семейството си, събрали се на гощавка за някакъв фестивал. Говорят на сицилиански диалект с по-възрастните или когато ругаят, на италиански с хората от Калабрия или с други американо-италиански приятели. Заради Алекс, разбира се, говореха на английски. Ние сме много различни, също като сирачета, но пък сме безкрайно близки.

— Като Синди Лопър — изтъква Мериъм.

— Тя италианка ли е?

— Майка ѝ е от Сицилия.

— Не знаех.

Замислям се за нас двете с Бела преди цяла вечност, докато подскачахме в такт с „Момичетата просто искат да се забавляват“, опашките ни се люшкаха, дистанционните на телевизора и уредбата ни служеха за микрофони.